Бъди българин, Джийвс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселина Тихолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бъди българин, Джийвс». Краткое содержание книги:
— Това е една от нашите най-големи каюти.
— Много е хубава.
— Влез и я поразгледай.
Е, нямаше много за виждане, което да не фокусирам от прага, но човек трябва да се показва любезен в такива ситуации. Пристъпих вътре и ръгнах леглото за проба.
И докато го правех, вратата се затръшна. Когато припнах към нея, старецът беше изчезнал.
Доста странно — беше моето заключение. Всъщност, крайно необичайно. Протегнах ръка и врътнах дръжката.
Проклетата врата беше заключена.
— Ойларипи! — викнах.
Никакъв отговор.
— Хей! Мистър Стоукър — ревнах гръмовито.
Само тишина, при това на камари.
Отидох до леглото и седнах. Случаят си плачеше за един хубав размисъл.
Започвай да мажеш, Джийвс!
Не мога да кажа, че нещата ми изглеждаха добре. Освен че бях в абсолютно неведение и невъзможност да проумея сценария, определено ме гризеше някаква тревога. Не знам дали сте чели книгата „Маскираният прислужник“. Тя е от ония, дето карат кожата ти да настръхва. Та в нея има един тип, Дрексдейл Йитс, частен детектив, който една нощ започва да търси улики в мазето и едва започнал — щрак — заключен капак и някой, който се хили гадно отгоре. За момент сърцето му спира да бие, също като моето. Като изключим гадното хилене (което Стоукър може и да е издал без да го чуя), моят случай ми се стори досущ като неговия. Също като добрия стар Дрексдейл надушвах дебнеща опасност.
Разбира се, забележете, ако нещо подобно се беше случило в някое провинциално имение, където съм на посещение, и ръката, която превъртя ключа, бе на някой от приятелчетата ми, бих имал готово обяснение. Щях да го окачествя като малка дружеска шегичка. Моят кръг приятели бъка от люде, на които ще им се стори дяволски забавно да те тикнат в някоя стая и да заключат вратата. Но в настоящата ситуация не мислех, че това е отговорът. У стария Стоукър нямаше нищо дяволито. Каквото и да си мислите за тоя тип с подозрителен поглед, никога не бихте го определили като игрив. Ако татенцето Стоукър хвърля гостите си за дълбоко замразяване, би трябвало да си има злокобни мотиви за това.
И нямаше нищо чудно, че докато седях на крайчеца на леглото и замислено пушех пурата си, се чувствах крайно разтревожен. Идваше ми наум мисълта за втория братовчед на Стоукър, Джордж. Бил е смахнат, няма никакво съмнение. И кой знае дали тая смахнатост не се е предала в семейството? Искам да кажа, имаше само една крачка от Стоукър, който заключва хората в кабините, и Стоукър, с потекла слюнка и диви животински очи, който се връща с брадвичката за месо, за да ги разфасова.
Ето защо, когато вратата щракна и се отвори, разкривайки моя домакин на прага, признавам, че ми се разтрепериха мартинките и се приготвих за най-лошото.
Видът му ме поуспокои. Запъхтян — да, но не и демон в човешки образ. Очите гледаха нормално и на устата нямаше пяна. И все още пушеше пурата си, което ми се видя обещаващо. Искам да кажа — никога не съм срещал смахнат убиец, но си мисля, че първото нещо, което той би направил, преди да се захване с жертвата, би било да изхвърли пурата от устата си.
— Е, мистър Устър?
Никога не съм знаел какво да отвръщам, когато ми кажат „Е?“. Не знаех и сега.
— Трябва да се извиня, че те напуснах толкова внезапно — продължи Стоукър, — но се налагаше да дам указания концертът да започне.
— Аз очаквах тоя концерт — намесих се в разговора крайно внимателно.
— Жалко — рече татенцето, — защото ще го пропуснеш. Музикантите са много симпатични в негърската си маскировка.
Той ме изгледа замислено.
— Имало е моменти, в които, ако бях по-млад, бих ти счупил врата — каза накрая.
Не харесвах насоката, в която тръгна разговорът. В края на краищата, човек е толкова млад, колкото се чувства, и не се знаеше дали той внезапно няма да получи — как им се викаше — една от ония илюзии на младостта. Имах чичо на седемдесет и шест, който под влиянието на отлежалия портвайн обичаше да се катери по дърветата.
— Я, слушай — казах любезно, но с известна твърдост, — знам, че отнемам от времето ти, но би ли ми казал за какво е всичко това?
— Ти не знаеш ли?
— Не, да пукна, ако знам.
— И не се сещаш?
— Не, мътните го взели, не се сещам.
— Тогава по-добре е да започна от началото. Може би си спомняш посещението ми миналата нощ.
Казах му, че не съм забравил.
— Мислех си, че дъщеря ми е в твоята вила. Претърсих я. Не я намерих.
Врътнах пръсти великодушно.
— Всички допускаме грешки.
Той кимна.
— Да. Затова си тръгнах. И знаеш ли какво стана след като се разделихме, мистър Устър? Тъкмо излизах, когато местният полицейски сержант ме спря. Изглежда имаше някакви подозрения.