Пясъчна буря
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пясъчна буря». Краткое содержание книги:
Преди двайсет години богат британски финансист изчезва близо до Убар, легендарния изгубен град, погребан под пясъците на Оман.
Сега една научна експедиция, водена от дъщерята на финансиста, се готви да разбули тайните на пустинята. Ще открият обаче нещо по-красиво и от най-смелите си мечти… и по-смъртоносно.
Убар крие мощен енергиен източник, който може да захрани цялата горна земя… ако може да бъде впрегнат и удържан. Но преди да са поели към повърхността, изследователите попадат в капан. Защото същата живителна сила, която може да захрани с енергия целия свят, е на път да се излее в невиждана, поразяваща буря, помитаща всичко по пътя си…
Раздразнена от прекъсването, тя беше отвърнала троснато:
— Като британски поданик определено се надявам, че говоря по-добър английски от вас, господине.
Вдигна поглед и видя млад мъж с пясъчноруса коса, наситеносини очи и набола брада, с износени дрехи в жълтеникавокафяв цвят, традиционна оманийска чалма и със смутена усмивка.
— Моля да ме извините — каза той. — Но забелязах, че имате петия брой на „Арабска археология и епиграфия“. Чудех се дали бих могъл да погледна една от статиите.
Тя взе списанието.
— Коя статия?
— „Оман и емирствата в картата на Птолемей“. Предстои ми работа в пограничния район.
— Наистина? Мислех, че този район е затворен за чужденци.
Пак онази усмивка, само че с допълнителна палава нотка.
— Хванахте ме. Трябваше да кажа, че се надявам да работя в пограничния район. Все още чакам вести от консулството.
Тя се беше облегнала назад и го оглеждаше от горе до долу. Премина на арабски.
— Какво смятате да правите там?
Без никаква пауза той също премина на арабски.
— Да дам своя принос в прекратяването на граничния спор, като докажа древните племенни маршрути на местните племена дуру, с което да потвърдя един исторически прецедент.
Тя продължи на арабски, проверявайки познанията му върху местната география.
— Ще трябва да внимавате в Ум ал Самим.
— Да, плаващите пясъци — каза той и кимна. — Чел съм за онази коварна ивица. — Очите му проблеснаха от нетърпение.
Сафиа най-после отстъпи и му подаде списанието.
— Това е единственото копие от Института за арабски изследвания. Ще трябва да ви помоля да го четете тук.
— Така ли? — Беше пристъпил крачка напред. — Това е организацията с нетърговска цел на Кенсингтън, нали?
— Да. Защо?
— От известно време се опитвам да се свържа с някой от началниците там, за да се застъпи за мен пред оманското правителство. Само че никой не отговаря на обажданията и писмата ми. Мястото е корав орех, също като спонсора си, лейди Кара Кенсингтън. По-студенокръвен човек не бях виждал.
— Хмм… — неангажиращо отвърна тя.
След като се запознаха, той попита дали би могъл да седне при нея, докато прочете статията. Тя побутна стола към него.
— Чувал съм, че кафето тук е добро — каза той, докато сядаше.
— Чаят е още по-добър — отвърна тя. — Но пък аз съм британка.
После всеки се бе задълбочил в списанието си и мълчанието се проточи значително, само от време на време се оглеждаха един друг и отпиваха от напитките си. Най-накрая Сафиа видя вратата на терасата да се затваря зад очакваната гостенка и й махна.
Той се обърна при приближаването на новодошлата. Очите му се разшириха.
— Доктор Дан — каза Сафиа, — позволете да ви представя на лейди Кара Кенсингтън. Ще се радвате да разберете, че тя също говори английски.
С удоволствие забеляза как кръвта плъзва по страните му от смущение. Предполагаше, че този млад мъж рядко го сварват неподготвен. Тримата прекараха остатъка от следобеда в разговори, обсъждаха последните събития в арабския свят и в своите страни, поговориха и за арабската история. Кара си тръгна преди залез слънце, предстоеше й ранна вечеря с местната търговска камара, но не и преди да обещае помощта си на доктор Дан за неговата експедиция.
— Май най-малкото, което ви дължа, е една вечеря — беше заявил той след това.
— А аз май ще трябва да приема.
Същата вечер двамата вечеряха бавно и спокойно с печена на дървени въглища морска риба и специалния хляб рукхал. Говориха, докато слънцето не потъна в морето и небето не се напълни със звезди.
Това беше първата им среща. Втората се състоя чак след шест месеца, след като Омаха най-после го освободиха от йеменски затвор, задето беше влязъл в свещено за мюсюлманите място без съответното разрешение. Въпреки това усложнение от наказателно естество те продължиха да се виждат — кога по-често, кога по-рядко — на различни места в четири от седемте континента. На Бъдни вечер в семейния му дом в Линкълн, Небраска, той бе паднал на едно коляно и я беше помолил да се омъжи за него. Най-щастливият миг в живота й.
После, месец по-късно, всичко се промени за един миг.
Не искаше да се връща към този последен спомен, затова стана от бюрото да се разведри. Прекалено задушно беше в кабинета й. Имаше нужда да ходи, да се движи. Добре би било да усети бриза в лицето си, пък дори и влажния студ на лондонската зима. Взе си палтото, излезе и заключи.
Кабинетът й се намираше на втория етаж. Стълбите към първия бяха в другия край на крилото, близо до галерия Кенсингтън, което означаваше, че пак ще трябва да мине покрай мястото на експлозията. Нейсе искаше, но нямаше избор.