Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
— Знаеш ли — каза той на бармана, беден аспирант, нает специално за случая, — всички асистент-професори приличат в едно нещо на „практичните котки“ на Т. С. Елиът.
— Така ли, господин Гардънър?
— Джим. Просто Джим. — Но можеше да види в очите на хлапето, че никога няма да бъде „просто Джим“ за него. Тази вечер то го бе видяло как сияе, а хора с такова сияние изобщо не могат да бъдат свързани с нещо толкова земно като „просто Джим“.
— Така е — отвърна той на хлапето. — Всички те си имат тайни имена. Аз по интуиция открих това на домакина ни. То е Аргълбаргъл. Като звука, с който се давиш, когато преглъщаш гадното рициново масло. — Направи пауза, леко замислен. — От което на въпросният господин би му дошла добре една хубавичка доза, сега като си помисля за това.
Гардънър се разсмя доста шумно. Беше чудесно допълнение към основното твърдение. „Като добавянето на избран с вкус орнамент върху капака на някоя хубава кола“, помисли си той и пак се разсмя. Този път няколко души се озърнаха, преди да се върнат отново към разговорите си.
„Прекалено високо“, мина му през ума. „Намали си звука, Гард, стари приятелю.“ Той се ухили широко и си помисли, че прекарва една вълшебна нощ — дори проклетите му „мисли“ бяха забавни тази вечер.
Барманът също се усмихваше, ала в неговата усмивка имаше нюанс на лека загриженост.
— Трябва да внимавате какво говорите за професор Арбърг — рече хлапето — или на кого го казвате. Той е малко… като мечка.
— О, „така“ значи! — Гардънър завъртя очи в кръг и енергично размърда нагоре-надолу вежди като Гручо Маркс. — Ами да, и фигурата му е подходяща. Едно оядено говедо е той, нали?
Но се постара да е на намален звук, докато го казваше.
— Да — съгласи се барманът. Той се огледа, след което се наведе над импровизирания бар към Гардънър. — Разправя се една история как миналата година се случило да мине покрай фоайето на петокурсниците и чул един от тях да се шегува, че винаги е искал да бъде свързан с училище, където „Моби Дик“ не е просто още една суха класика, а е действителен член на факултета. Това момче било един от най-обещаващите студенти по английски, учили някога в Нортистърн, съм чувал, но изчезнало още преди да свърши семестъра. Както и всички други, които се засмели. Онези, които не се усмихнали, останали.
— Мили Боже! — възкликна Гардънър.
Той бе чувал подобни истории и преди — някои от които дори още по-лоши, — ала въпреки това се почувства отвратен. Проследи погледа на бармана и видя Аргълбаргъл при бюфета, застанал до Патриша Маккардъл. Аргълбаргъл държеше халба бира в едната си ръка и жестикулираше с нея. Другата му ръка загребваше с пържени картофки мидите от една купа и ги прехвърляше в устата му, което ставаше, докато той продължаваше да говори, олигавяйки поглъщаната храна. Гардънър не си спомняше някога да е виждал нещо толкова истински гадно. И въпреки това изостреното внимание на кучката Маккардъл подсказваше, че всеки момент тя може да падне на колене и да се заеме да духа на този човек, подтиквана от чисто обожание. Гардънър помисли: „и този тлъст идиот просто ще продължи да си хапва, докато тя го прави, ръсейки трохи от пържените картофки и капки от соса на мидите в косата й.“
— Бистра водица — заяви той и гаврътна половината си водка с тоник. Тя почти не гореше… това, което гореше, бе първата истинска враждебност за вечерта — първият предвестник на онази няма и необяснима ярост, която го бе завладяла почти от момента, в който започна да пие. — Освежи я малко, а?
Барманът добави още водка и срамежливо изрече:
— Мисля си, че четохте великолепно тази вечер, господин Гардънър.
Гардънър се почувства абсурдно трогнат. „Улица Лейтън“ бе посветена на Боби Андерсън и това момче зад бара — едва ли то самото достатъчно голямо, за да има законно право да пие — напомни на Гардънър за Боби, каквато беше, когато дойде в университета.