Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Именно към тая се обърна д’Артанян и не сбърка, макар че другата, както казахме вече, беше може би по-хубава.
— Госпожи — каза той, — аз съм лейтенантът на мускетарите, а тук на пътя се намира един кавалер, който ви чака и който желае да ви поднесе почитанията си.
При тия думи (офицерът наблюдаваше с любопитство тяхното действие) дамата с черните очи изпусна радостен вик, издаде глава от вратичката на каретата, видя, че кавалерът препуска към тях, протегна ръце и извика:
— Ах, моят мил всемилостив господар! И веднага от очите й бликнаха сълзи.
Кочияшът спря конете, камериерките станаха смутено в дъното на каретата, а другата дама направи нещо като реверанс, последван от такава иронична усмивка, каквато никога досега ревността не е изписвала върху устните на жена.
— Мария, мила Мария! — извика кралят, като улови с двете си ръце ръката на дамата с черните очи.
Той сам отвори тежката вратичка на каретата и с такъв плам привлече към себе си хубавичката дама, че тя се намери в прегръдките му, преди да стъпи на земята.
Лейтенантът, който стоеше от другата страна на каретата, виждаше и чуваше всичко, без да бъде забелязан.
Кралят предложи ръка на госпожица Майчини и направи знак на кочияшите и лакеите да продължат пътя си.
Беше вече около шест часа. Пътят бе просто очарователен. По високите дървета с едва раззеленяващи се листа блестеше утринната роса, капките на която висяха по треперещите клони като течни диаманти. Тревата растеше край оградите. Ластовичките, завърнали се преди няколко дни от юг, се виеха грациозно между небето и водата; благоуханен вятър откъм цъфтящите гори прелиташе по пътя и набърчваше гладката повърхност на реката. Всички тия хубости на деня, всички тия ухания на растенията, това дишане на земята опияняваха двамата влюбени; те вървяха заедно, облегнати един на друг, гледайки се в очите, държейки се за ръцете; движеха се бавно по взаимно желание и не смееха да говорят — толкова много неща имаха да си кажат.
Офицерът видя, че изоставеният кон не стои на едно място и безпокои госпожица Манчини. Той се възползува от тоя предлог, приближи се до влюбените, улови коня за юздата и застанал прав между двата коня, които държеше, не изпусна нито една дума, нито едно движение на двамата влюбени.
Госпожица Манчини заговори първа.
— Ах, скъпи всемилостиви господарю — каза тя, — значи вие не ме напускате?
— Не — отговори кралят, — сама виждате това, Мария.
— А на мене толкова често ми казваха, че щом ни разделят, веднага ще ме забравите!
— Мила Мария, едва днес ли забелязахте, че сме заобиколени с хора, заинтересовани да ни мамят?
— Но най-после… всемилостиви господарю… Това пътуване, тоя съюз с Испания?… Женят ви!
Луи наведе глава.
В същото време офицерът видя как светнаха на слънцето очите на Мария Манчини.
— И вие не направихте нищо за нашата любов? — попита тя, като помълча малко.
— Ах, госпожице, как можете да мислите това! Аз молих, на колене молих майка ми! Казах й, че цялото ми щастие е във вас! Дори заплаших…
— И после? — попита Мария живо.
— И после кралицата майка писа на римския двор. Отговориха й, че един брак между нас ще се смята за недействителен и че светият отец ще го разтрогне. Най-сетне, като видях, че няма никаква надежда за нас, поисках поне да отсрочат сватбата ми с инфантата.
— Но все пак вие сте на път, за да я посрещнете.
— Какво да се прави! На моите молби, на моите коленопреклонни молби, на моите сълзи отговориха с Държавни съображения.
— И после?
— И после какво искате да правя, госпожице, когато толкова хора са се съюзили срещу мене?
На свой ред Мария наведе глава.
— Тогава трябва да ви кажа сбогом завинаги! — каза тя. — Вие знаете, че ме заточават… погребват ме. Вие знаете, че искат да постъпят още по-лошо с мене… искат да ме омъжат!
Луи побледня и сложи ръка на сърцето си.
— Ако в тоя случай ставаше дума само за живота ми, аз също бях толкова много преследвана, че навярно щях да отстъпя; но аз мислех, че става дума за вашия живот, всемилостиви господарю, и аз се борех, за да запазя вашето добро…
— О, да, моето добро, моето съкровище! — прошепна кралят може би по-скоро любезно, отколкото страшно.
— Кардиналът навярно щеше да отстъпи — каза Мария, — ако вие се бяхте обърнали към него, ако бяхте настояли. Кардиналът да нарече френския крал свой племенник, разбирате ли това, всемилостиви господарю? За такава чест той би се решил на всичко, дори на война! Кардиналът, убеден, че ще управлява сам, защото е възпитал краля и, защото му е дал племенницата си за жена, кардиналът щеше да се бори с всички противници, щеше да отстрани всички пречки. О, всемилостиви господарю, всемилостиви господарю, аз ви гарантирам това. Все пак съм жена и съм прозорлива във всичко, което се нарича любов.