Вещицата от Портобело
- Автор: Коэльо Пауло
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вещицата от Портобело». Краткое содержание книги:
— А защо правите това групово? Та нали бихте могли лично да празнувате връзката си с Вселената?
— Защото другите са аз. И аз съм другите.
В този момент Атина ме погледна и усетих, че сега аз докоснах сърцето й.
— Утре си заминавам — каза тя.
— Преди да тръгнеш, ела да се сбогуваш с майка си.
За първи път през всичките тези дни използвах тази дума. Гласът ми не трепна, погледът ми остана решителен и аз знаех, че въпреки всичко тя е кръв от кръвта ми — плодът на моят утроба. В този момент се държах като момиченце, което току-що е разбрало, че светът не е пълен с призраци и проклятия, както казват възрастните. Изпълнен е с любов независимо от проявлението й. Любов, която опрощава грешките и пречиства греховете.
Тя ме прегърна и дълго стояхме така. Веднага след това оправи кърпата, с която покривам косата си — макар да нямам съпруг, според циганската традиция трябва да я нося, защото не съм девица. Какво ли криеше утрешният ден освен заминаването на едно създание, което винаги съм обичала и за което винаги съм се страхувала от разстояние? Аз бях всички, а всички бяха аз и моята самота.
На другия ден Атина се появи с букет цветя, подреди стаята ми и каза, че трябва да нося очила, защото зрението ми е отслабнало от шиенето. Попита дали приятелите, с които съм празнувала, не са имали проблеми с племето. Казах й, че не са имали, че моят закрилник е бил уважаван човек, научил ни е на много неща и е имал ученици по целия свят. Обясних й, че е починал малко преди тя да дойде.
— Веднъж дойде една котка и се отърка в него. За нас това означава смърт и всички се разтревожихме, ала има ритуал, с който да се премахне прокобата.
Но закрилникът ми каза, че вече е време да си отиде, трябвало да попътува из световете, които знае, че съществуват, да се върне прероден като детенце и най-вече да си отдъхне малко в прегръдките на Майката. Погребението му беше скромно, в една гора наблизо, но от цял свят се стекоха хора, за да присъстват.
— Сред тези хора имаше ли една жена на около трийсет и пет години, с черна коса?
— Не помня точно, но е възможно. Защо питаш?
— Срещнах я в хотела в Букурещ и тя каза, че е пристигнала за погребението на приятел. Мисля, че спомена нещо като „учител“.
Помоли ме да й разкажа още за циганите, но не беше останало кой знае какво, което да не й е известно. Главно защото освен традициите и обичаите ние не познаваме историята си. Предложих й някой ден да отиде до Франция и от мое име да остави една дреха пред образа на Сара от френското село Сент-Ма-ри-дьо-ла-Мер.
— Дойдох тук, защото в живота ми липсваше нещо. Налагаше се да попълня празните полета, интервалите. Мислех, че ще ми е достатъчно да зърна лицето ти, но се оказа, че не е така. Трябваше да разбера, че… съм била обичана.
— Ти си обичана.
Направих дълга пауза — най-сетне бях намерила думи за онова, което исках да й кажа още когато я изоставих. За да не допусна да се разчувства, продължих:
— Искам да те помоля за нещо.
— Каквото пожелаеш.
— Искам да помоля за прошка. Тя прехапа устни.
— Винаги съм била доста неспокойна. Работя много, грижа се за сина си, танцувам като луда, изучих калиграфията, посещавах курсове за повишаване на квалификацията ми като агент на недвижими имоти, чета книга след книга. И всичко това е, за да избягна онези мигове, когато нищо не се случва, понеже тези бели полета ми носят усещане за абсолютна празнота, където няма капчица любов. Родителите ми винаги са правели всичко за мен, а аз май непрестанно ги разочаровам.
Но тук, докато бяхме заедно и отдавахме почитта си на природата и Великата майка, разбрах, че мога да запълня тези празноти. Да се превърна в пауза — в мига, когато човек вдига ръка от барабана, преди да го удари отново. Смятам, че мога да си тръгна, не казвам, че ще си тръгна спокойна, защото животът ми има нужда от ритъма, към който съм привикнала.
Но и не си тръгвам огорчена. Всички цигани ли вярват във Великата майка?
— Ако ги питаш, никой няма да ти отговори положително. Възприели са вярванията и обичаите си от местата, където са отсядали. Единственото, което ни свързва като религия, е, че се прекланяме пред света Сара. Както и това, че поне веднъж в живота си отиваме на поклонение, където е гробът й, в Сент-Мари-дьо-ла-Мер. Някои племена я наричат Кали Сара, Черната Сара. Или Циганската Дева, както е известна в Лурд.
— Трябва да тръгвам — каза Атина след малко. — Приятелят, с когото те запознах онзи ден, ще ме придружава.
— Изглежда добър човек.
— Говориш като майка.
— Аз съм твоя майка.