Психология на тълпите

Да следят мнението, е станало днес основна грижа на печата и на правителствата. Какъв ефект ще произведе това или онова събитие, този или онзи законопроект, тази или онази реч, ето кое трябва да се знае; не е лесно, защото нищо не е по-подвижно и по-изменчиво от мисълта на тълпите. Виждаме ги да анатемосват това, което са възхвалявали довчера.

Такова пълно отсъствие на направляване на мнението и същевременно разпадането на всеобщите вярвания постигнаха в крайна сметка пълно разпокъсване на всички убеждения и нарастващо безразличие и на тълпите, и на отделните хора към всичко, което не засяга непосредствените им интереси. Въпросите, отнасящи се до учения, като социализма например, намират истински убедени защитници единствено в необразованите среди, например миньори и заводски работници. Дребният буржоа, съвсем слабо образованият работник станаха прекалени скептици.

Така извършилата се революция през последните трийсет години е смайваща. През отминалата епоха, не много далечна все пак, схващанията все още имаха някаква обща насока; техен източник бе приемането на някое основно вярване. Самото обстоятелство, че си монархист, неизбежно придаваше както в историята, така и в науките някои закостенели представи, а напълно противоположните представи пък бяха запазени за републиканеца. Един монархист твърдо знаеше, че човекът не произхожда от маймуната, а един републиканец твърдо знаеше, че произхожда. Монархистът беше длъжен да говори с ужас за Революцията, републиканецът — със страхопочитание. Някои имена — Робесписр, Марат, трябваше да се произнасят с набожен вид, докато други — Цезар, Август и Наполеон, не можеха да бъдат промълвели, без да бъдат охулени. Това наивно възприемане на историята преобладаваше чак до равнището на нашата „Сорбона“.