Война на световете
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на световете». Краткое содержание книги:
— Път! — долетели до брат ми отделни гласове. — Дайте път!
Когато се приближили до пресечката на междуселския и главния път, сторило им се, че влизат в пушеците на някакъв пожар — тълпата ревяла като огъня, а прахолякът бил горещ и лют. И наистина, малко по-нагоре една вила горяла, бълвала огромни кълба черен дим през пътя и увеличавала бъркотията.
Край тях минали двама мъже. После изпоцапана жена, която носела вързоп и плачела. Изгубило се ловно куче с изплезен език, уплашено и нещастно, нерешително се завъртяло около тях и избягало, когато брат ми замахнал към него.
Доколкото могли да видят между къщите отдясно, пътят към Лондон представлявал бушуващ поток от мръсни, бързащи хора, носещ се между вилите от двете страни; черните глави, притиснатите тела изпъквали по-ясно, когато се устремявали към завоя, отминавали го и пак се сливали в едно общо отдалечаващо се множество, което най-после се загубвало в облаци от прах.
— Карайте! Карайте! — крещели гласовете. — Път! Път!
Ръцете на задните опирали в гърба на предните. Брат ми вървял до главата на понито. Непреодолимо привлечен от гледката, той бавно, крачка по крачка, пристъпвал по селския път.
Еджуер представлявал сцена на бъркотия, Чок Фарм — неудържим бунт, а тука цялото население било тръгнало на път. Трудно могло да си представи човек тази сган. Тя нямала свой собствен облик. Отделните фигури се точели край ъгъла и се отдалечавали гърбом към групичката на черния път. Отстрани вървели тези, които били пеша; за да не ги прегазят колелетата, те се препъвали в рововете, блъскали се един в друг.
Каруците и каляските се трупали една подир друга и не оставяли много място за онези по-бързи и по-нетърпеливи коли, които от време на време, щом им се представял случай, се стрелвали напред и карали пешаците да се притискат до оградите и портите на вилите.
— По-бързо! — викали всички. — По-бързо! Те идат!
В една талига стоял слепец с униформата на Армията на спасението, размахвал сгърчените си пръсти и крещял: „Вечност! Вечност!“. Той викал дрезгаво и много силно, тъй че брат ми го чувал дълго след като старецът се загубил от погледа му в прахоляка. Някои от хората, които препълвали каруците, шибали безразсъдно конете и се карали с други колари; някои седели неподвижно, загледани в пространството с измъчени очи; някои си гризели ръцете от жажда или лежали проснати на дъното на своите коли. Мундщуците на конете били покрити с пяна, очите им — кръвясали.
Имало безброй файтони, каляски, фургони, каруци; пощенска кола, боклукчийска гальота с надпис „Енория Сейнт Панкрас“, огромна платформа за дървен материал, претъпкана с нехранимайковци. Трополяла каруца на някаква пивоварна фабрика и предните й колелета били опръскани с прясна кръв.
— Дайте път! — викали разни гласове. — Дайте път!
— Вечност! Вечност! — ехтяло нейде отдалеч.
В тълпата кретали тъжни, изнурени жени, добре облечени, с деца, които плачели и се препъвали; изисканите им дрешки били покрити с прах, уморените личица — мокри от сълзи. С много от тях имало и мъже, някои готови да помогнат, други навъсени и озлобени. В общата навалица се влачели капнали скитници, облечени с избелели черни дрипи, с облещени очи, кресливи гласове и мръсна уста. Имало снажни работници, които си пробивали път напред, отчаяни, разрошени мъже, облечени като чиновници или търговски служащи, които се мъчели да не изостанат назад; брат ми забелязал ранен войник, мъже с униформи на железопътни носачи, една нещастница по нощница, наметната отгоре с палто.
Но колкото разнородна и да била по състав, тази сбирщина имала и нещо общо. Страх и мъка се четели по всички лица и страхът ги гонел напред. Всяка врява нагоре по пътя, всяка разправия за някое място в каруца карала цялата сган да ускорява крачките си; дори човек, дотолкова уплашен и сломен, че му се подгъвали коленете, се наелектризирвал за миг от прилив на нови сили. Горещината и прахолякът били вече оказали своето въздействие върху това множество. Кожата им била пресъхнала, устните — почернели и напукани. Всички били жадни, грохнали и с набити крака. И сред различните викове се чували спорове, упреци, стонове от преумора и изтощение; гласовете на повечето били прегракнали и слаби. И над всичко това се носело като припев:
— Път! Път! Марсианците идат!
Малцина спирали и се отбивали от общото течение. Черният път се съединявал с главния косо, бил тесен и създавал лъжлива представа, че идва откъм Лондон.