Присъдата [The Runaway Jury-bg]

— Да, не ми се спеше. Цяла нощ сънувах никотин и почернели дробове.

След тия думи Николас се задълбочи в спортната страница. Херера разбърка кафето си и седна отсреща.

— В армията пуших цели десет години — заяви той. Седеше изпъчен, с обтегнати рамене и вирната брадичка, сякаш готов всеки момент да скочи и да застане мирно. — Но имах достатъчно ум да ги зарежа.

— Е, сигурно не всички могат. Като Джейкъб Уд.

Полковникът изръмжа презрително и разгърна вестника.

За него освобождаването от лошите навици бе само въпрос на воля. Оправиш ли главата, тялото няма къде да се дява. Николас прелисти страницата и подхвърли:

— Защо се отказахте?

— Защото е вредно. Не трябва много ум, за да го разбереш. Цигарите убиват. Цял свят го знае.

Ако бе отговорил тъй троснато в поне два от въпросниците, Херера сега нямаше да е тук. Николас добре помнеше въпросите. Фактът, че Херера изпитва тъй силни чувства, означаваше само едно: от самото начало бе искал да стане съдебен заседател. Той беше пенсиониран полковник. Навярно отегчен от голфа и от жена си, търсеше нещо ново и несъмнено таеше някаква стара омраза.

— Значи смятате, че цигарите трябва да се забранят? — запита Николас. Хиляди пъти бе задавал този въпрос пред огледалото и имаше готова реакция за всеки възможен отговор.

Херера бавно остави вестника на масата и отпи глътка черно кафе.

— Не. Смятам, че хората трябва да имат ум в главата и да не пушат трийсет години по три пакета на ден. Какво е очаквал, по дяволите? Цветущо здраве ли?

Гласът му звучеше подигравателно и не оставяше капка съмнение, че е влязъл в съда с ясна представа за всичко.

— Кога стигнахте до това убеждение?

— Малоумен ли сте? То си е ясно като две и две.

— Сигурно тъй мислите. Но определено трябваше да го кажете при предварителните процедури.

— Какви процедури?

— При подбора на заседателите. Разпитваха ни тъкмо на тази тема. Не си спомням да сте споменали нещо подобно.

— Не ми се приказваше.

— А би трябвало.

Херера настръхна, но се поколеба за момент. В края на краищата тоя Истър познаваше закона или поне знаеше повече от всички останали. Дали пък наистина не бе нарушил нещо? Дали нямаше да го изритат от ложата, ако Истър се разприказва? Току-виж, го обвинили в обида на съда и после — хоп — глоба или затвор.

Сетне му хрумна още нещо. Бяха им забранили да обсъждат процеса, нали така? Е, тогава как да докладва Истър па съдията? Май сам би загазил, ако отиде да разправя какво е чул в заседателската стая. Херера си поотдъхна.

— Нека да отгатна. Сигурно ще натискате за тежка присъда, наказателни санкции и тъй нататък.

— Не, мистър Херера. За разлика от вас още нищо не съм решил. Досега сме изслушали само трима свидетели, все от страната на ищеца, а тепърва ще се явят още много. Смятам да изчакам, докато и двете страни представят доказателствата си, а после да поразмисля. Ако не бъркам, точно това обещахме.