Роб на свободата
- Автор: Бозушки Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роб на свободата». Краткое содержание книги:
На другия ден наистина си тръгнах. Отначало на стоп — стил Керуак, но пътят бе отбит и приличаше на окупирания бряг на река Йордан. На делово, приятелско посещение в Кристал сити се очакваше да пристигне нашият любим, пламенен, племенен вожд. Върнах се на гарата. Едва сега аз забелязах празничната украса на града и радостта в очите на хората. Предстоеше да се открие нов нерентабилен завод, който щеше да се нарича „Социалистическа революция“. С усилие потуших огромното си желание да остана. Качих се на влака без билет.
На село прекарах повече от седмица. Една съвсем обикновена седмица, през която се скарах няколко пъти с родителите си, поради непрекъснатия им стремеж да ме ангажират с нещо общополезно. Цяла седмица, без да ми се случи нищо интересно. Скучна седмица.
Едва ден преди да си тръгна, при опита да си проникна на добре заключения таван, през керемидите, паднах от къщата.
Качвах се, за да налея от ракията, която Бог много обичаше. Денят бе странно топъл за края на октомври. Слънцето печеше сърдито. Бях се покачил с джапанки и когато махвах отбелязаните цигли, се подхлъзнах и полетях надолу. Близо шест метра полет. Минах през клоните на една черница и това значително намали скоростта. Приземих се чудесно, изкопавайки малък трап в пръстта. Първото нещо, което си помислих, когато докоснах земята бе, че ако бях уцелил големия яворов кол, който почти докоснах с крака, от мен щеше да стане великолепно чеверме, още повече, че наблизо гореше огън. Паднах на лявата си страна, същата, за която преди седмица излъгах, че е схваната, сега наистина беше. (По-късно, когато разказвах за това приключение, Червенокосият отбеляза, че е много жалко, задето не съм паднал върху главата си, можело да има някакъв положителен ефект.)
От цялата тази история нямаше никакви сериозни последствия. След като полежах няколко минути, станах и се огледах. Бях се поожулил и натъртил. За лекар не помислих. Поука — никаква. Час-два по-късно, малко разкривен, се покачих отново със същите джапанки. Този път слязох нормално и то след като си свърших работата. Знаех, че каквото ми е писано, непременно ще ми се случи. Човек не може да промени съдбата си. Не се страхувах — съдбата ми бе щастлива.
Адът е претъпкан и много мъртъвци са разпънали палатки пред самия му вход, търпеливо чакайки реда си. Напоследък хората станаха страшно лоши, безочливо подли, невъобразимо коварни, раят запустя, все по-малко светци населяват земята ни, скоро ще ги впишат в „Червената книга“, затова смъртта бяга от лошите и спира при добрите, покорните, примерните, смирените, благочеститите. Търсят се мъртви за Рая. Да внимават добрите! Лошите могат да бъдат спокойни, поне докато се пусне в експлоатация разширението на Пъкала (VI блок). И освен това, Господ пази пияниците, те са му любимци, това го знае всеки хомо алкохолис.
Веднъж, след зло, откачено пиянство съм заспал безпаметно на малката гара в родното си село и то точно на втори коловоз, през който преминават всички влакове, никой не забелязал, че съм там. Двамата служители пуснали среднощния влак на първи коловоз, само защото скучаели и, макар да работели отдавна на тази гара, не били виждали влак да спира на първи коловоз, а имало и специална забрана от началника на гарата. Машинистът, който също отдавна минавал през нашата гара и бил свикнал да го приемат винаги на втори коловоз, много се учудил. Показал се и огледал втори коловоз, търсейки причината. Видял ме — размърдал съм се от страшния шум. След това се показал от другия прозорец и попитал:
— Заради този пияница ли ме приехте на първи коловоз?
— Какъв пияница? — учудили се служителите.
Оттогава на единия му избеляла косата, още работи на гарата. Другият го уволнили, разправят, че бил нещо мръднал.
Да, господ пази пияниците, но алкохолът не прощава на никого (страшно мъдър народ сме) и в един прекрасен ден — лазурно светъл и нежно прохладен, това мое разнебитено, откачено и тъпо сърце ще експлодира, отправяйки последни искрици живот към размития ми мозък — ще се сгърча, ще облещя очи и ще утихна. Навярно някой ще повика линейка (но кой?), една безпомощно закъсняла, ненужна линейка. Ще свърша бързо, така както съм живял, без да оставя някакъв шанс, никаква надежда (на кого?). Смъртта ще обезсмисли всичко — и лъжите, и подлостите, и егоизма, и жаждата, и пиянството… На колко ли години ще бъда тогава, как ли ще изглеждам? После всичко е ясно — в Ада при другите негодници (дотогава сигурно ще пуснат в експлоатация разширението му), при лошите, жадните, непокорните… Навярно ще бъде много весело, с тях винаги е весело…