Село във въздуха

— Съжалявам, че не можем да се обясняваме с тези вагди — пошепна Макс Юбер, — и поради тази причина, никога няма да се запознаем с тяхната литература!

В езика на вагди Камис на няколко пъти долови известни думи от езика на туземците из Конго и се опита да се обясни с Ли-Маи; но дребосъчето, колкото и да беше умно, нищо не можа да разбере.

Най-после подир цял час ходене нашите пътешественици спряха пред една твърде голяма колиба на края на селото. Колибата беше построена между клоните на грамаден бамбакс10, с широка врата на фасадата си. Пред вратата стояха двама едри вагди.

„Дали тази колиба, по-голяма и по-красива от другите, не е дворец? Или пък е храм, светилище на магьосника, каквито се срещат между дивите племена из Африка, Америка и Австралия, а също и из островите в Тихия океан?“ — си помислиха нашите приятели.

Джон Корт хвана Ли-Маи за плещите, обърна го с лице към голямата колиба, посочи към нея и попита:

— Мсело-Тала-Тала?

Детето утвърдително кимна с глава.

Значи, тук живееше владетеля на селото Нгала, негово вагдийско величество.

Без много да мисли, Макс Юбер тръгна право към вратата, но Ли-Маи го хвана за ръката и започна да го дърпа назад, а лицето му изразяваше страх и ужас.

Макс Юбер пожела да повтори опита си, обаче детето пак го задържа. Освен това и двамата пазачи пред вратата на колибата застрашително размахаха оръжието си — малки брадви от желязно дърво и дълги копия. Несъмнено влизането в двореца беше строго забранено: пред дворцовата врата в безкрайната девствена гора на Убанги, както и в столиците на цивилизования свят, имаше стража, телохранители.

— Щом не можем да видим този цар, тогава ще му напишем и ще го помолим за аудиенция! — заяви Макс Юбер.

— Обаче — забеляза Джон Корт, — тези вагди, макар че говорят, едва ли са грамотни… Те са по-диви и по-първобитни дори и от туземците на Судан и на Конго, т.е. от всичките онези чилу, денка и бонбутту и надали изпращат децата си в училище!

Междувременно Ли-Маи настоятелно канеше пътешествениците да вървят след него.

— Знаеш ли къде е колибата на неговите родители, Лланга? — попита Джон Корт.

— Не, всичките толкова много си приличат! Зная само, че е нататък, и сега Ли-Маи сигурно ни води там.

— Нгора… Нгора? — попита Лланга, като посочи с ръка наляво от двореца.

Дребосъчето весело се озъби и утвърдително кимна с глава.

Подир няколко минути нашите пътешественици стигнаха до по-сенчест квартал на селото и спряха пред спретната колиба, чиято врата беше широко отворена.

Дребосъчето посочи с ръка и Лланга веднага я позна и извика:

— Тук живеят неговите родители!

Цялата колиба се състоеше от една средноголяма стая. В дъното се виждаше легло от суха трева, а наблизо стояха две кратуни за вода, три глинени съда също за вода и едно глинено гърне. Върху дървени полици върху стените, бяха наредени плодове, корени, парчета варено месо, а шест очистени птици, очевидно приготвени за обед, висяха окачени на един голям шип, забит в стената.