Господарят на рая
- Автор: О’Нийл Катрин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на рая». Краткое содержание книги:
— Преминах през много опасности, за да стигна дотук. По моя заповед Джон Фич се изложи на риска от опозоряване на Махе и дойде до теб. Затова ако си мислиш, че ще ти позволя просто да забършеш брат ми и да си заминеш, жестоко се лъжеш.
— А пък ако ти си мислиш, че ще коленича пред теб и ще те наричам господарке, значи си останала без капка мозък!
Той се втренчи в очите й. Тя кръстоса поглед с неговия, отказвайки да погледне встрани и видя как всяка нежност или милосърдие напуснаха дълбините на очите му, за да отстъпят място на студено и зло желание.
— Кормчия — каза той тихо, без да поглежда встрани. Тя почувства присъствието на Уолис до себе си.
— Сър?
— Отсега нататък тази жена е моя пленница. Разтърси се из плячката и й намери някаква рокля. Внимавай да я облече, защото ако не го направи, ще я навлечеш сам на гърба й. След това…
Очите му се отклониха за миг от нейните и видяха бунтовно вирнатата брадичка.
— А след това, капитане?
— След това я затвори в каютата ми.
Настъпи кратка пауза.
— Да я затворя ли, сър?
Ръцете на Родриго се отдръпнаха от нея така, сякаш той не можеше да понася повече допира на кожата й.
— Заключи я, Уолис. Ако се опита да избяга, завържи я. — Очите му отново се втренчиха в нейните, пълни със спокойната самоувереност на човек, който знае, че заповедите му ще бъдат изпълнени. — Бих искал да видя как ще ми се измъкнеш сега — прибави той, преди да я отведат.
16.
Часове Габриела се бореше с паниката, която заплашваше да я влуди. Уолис беше свършил добре мръсната си работа. Беше я облякъл в единствената рокля, която бе успял да открие, разточителство от сатен с цвят на слонова кост, обшит с дантели. Без какъвто и да било корсет, роклята беше толкова малка, че я прерязваше през талията и притискаше гърдите й така, че те пареха от постоянния натиск. Когато се беше опитала да избоде очите му, кормчията беше завързал ръцете й зад гърба. Докато правеше това, тя трябваше да се наведе толкова напред, че щедро изрязания корсаж почти разголи пищните й гърди.
Но това не беше най-лошото. Можеше да изтърпи някак си позора да бъде облечена така за удоволствието на един пират, наконтена като за бал или като някоя булка. Дори не мислеше за сплъстената си коса, която влизаше в очите и устата й и която не можеше да приглади без помощта на здраво завързаните си ръце. Можеше да понесе схванатите си от часовете неподвижно седене мускули. Но това, което не можеше да търпи, което я ужасяваше и караше един потиснат писък да задавя свитото й гърло, беше тежката желязна верига около врата й.
Родриго й беше дал да разбере, че няма шанс за бягство. И за да му угоди, Уолис я беше принудил да коленичи пред печката в капитанската кабина. След като беше завързал китките й зад гърба, той беше увил дебела метална верига около врата й, закрепвайки я за черната печка зад нея. Всичко, което тя можеше да направи в това положение, беше да наведе леко глава, позволявайки на рамената си да отпочинат. Но й беше невъзможно да се изправи или по какъвто и да било начин да промени позата си.
От седемгодишна, когато Хейстингс я беше принудил да гледа екзекуцията на майка си, тя не можеше да търпи нищо около врата си. Даже и лекият копринен шал я караше да се задушава. А това да бъде привързана с верига будеше в нея стария кошмар — да гледа как майка й виси обесена и бавно да осъзнава, че обесената е тя самата. В нея беше останало смътното убеждение, че и тя като майка си, ще умре от обесване. Това беше една от многото причини, които я караха да се ужасява от живота на пиратите. Ако се поддадеше на изкушението и допуснеше Родриго в леглото си, знаеше, че никога вече няма да се раздели с него. Съюзявайки се с него, тя направо пъхаше глава в примката.
Беше готова да избухне в сълзи, те пареха в гърлото й. Докато часовете минаваха и в стаята стана тъмно като в кладенец, тя се бореше с най-мрачните видения, които измъчената й душа можеше да роди — всичко, което забравяше през деня и което отново се възраждаше с идването на нощта с ужасните образи, които я оставяха сгърчена и трепереща в леглото й. Денем тя беше безстрашна жена, но на тъмно отново се превръщаше в дете — момиченцето, което беше треперило в леглото си нощ след нощ, мечтаещо за нежна ласка, само за да бъде събудено от Хейстингс, който шепне в ухото му: „Лошите момичета като теб ги бесят.“
Тя не можеше да понася това. Не можеше да остане и миг повече в металната примка на тази ужасна верига, виждайки пред себе си лицето на майка си, чиито някога красиви очи бяха мъртвешки изцъклени. Да чува гласа на Хейстингс в ушите си, ведър и доволен. Ако трябваше да търпи това и минута повече, чувстваше, че ще полудее.