Принцесата на крадците

Дойде й на ум нещо ужасяващо. Дали не бе замислял убийствата през цялото време като последна мярка в случай че тя успее с брака? Ако бъде обвинена в убийство, „Глоуб“ ще премине в ръцете на съдия-изпълнителя. Ако намери пари, Блакууд ще го купи на търг. По-рано Джаксън бе споменавал открито за намеренията си да остави вестника на „Арчър“ след смъртта си. Със своето дар слово Блакууд можеше лесно да се оправи. Всяка богата, самотна, жадна за любов жена можеше да му даде парите, от които имаше нужда. И никой нямаше даже и да се усъмни каква е истината.

Никой освен Саранда.

Ако всичко бе така, той имаше интерес да я затворят при първа възможност. След което започваше неговото тотално настъпление.

Но всичко това не обясняваше поведението на Маклауд. Какво бе накарало именно него да лъже полицията? По-рано той открито критикуваше уводните статии на вестника, излизащи в защита на онеправданите. Беше ли възможно да е работил с Блакууд по някакъв начин? В деня на посещението на Бат те спореха. Но и това, както всичко друго в живота на Блакууд, можеше спокойно да бъде фалшификат. Знаели са, че Уинстън ще доведе Бат в кабинета му и съответно са могли доста лесно да инсценират свадата.

Време за разследване нямаше. Веднага след обявяването на наградата тя стана най-търсената жена в Ню Йорк. „Глоуб“ обяви публично, че наема детективите на Пинкъртън да я намерят. Изглежда всеки човек в града се бе включил в преследването.

Полицията беше навсякъде. Когато видя една група гангстери, събрали глави над последния брой на „Глоуб“, Саранда разбра, че е време да се маха. Тук бе прекалено опасно за нея. Заобикаляха я джебчии, проститутки и крадци. Изразът „сред крадците няма чест“ не бе измислен току-тъй. Кой да е от пропадналите типове в Баури можеше да я предаде всеки момент.

На третия ден Саранда слезе долу и видя един полицай да разпитва бармана. Тогава разбра, че повече не бива да чака. Изтича нагоре по стълбите, грабна приготвения куфар и тръгна към временната стая на Стъбс.

— Къде ще бъдеш? — попита той, когато разбра, че заминава. Тя мислеше трескаво. Трябваше да напусне града. Сърцето й крещеше за отмъщение, но тя знаеше, че сега не е възможно. Ръцете й бяха вързани здраво и единственото нещо, което можеше да направи, бе да се махне. Ако останеше макар и един ден, рискуваше да я хванат и присъдата й бе сигурна. В този град нямаше човек, на когото да може да разчита. Къде тогава да отиде?

При Бат. Той ще я скрие, докато реши какво да прави. Той й каза на раздяла: „Докато съм жив, ще има към кого да се обърнеш“. Лицето й светна за пръв път след убийствата.

— Канзас. Връщам се в Додж.