Пленница на вятъра
- Автор: Гарланд Кит
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленница на вятъра». Краткое содержание книги:
— Нараних ли ви? — попита Николас. Боже, звучеше искрено загрижен.
— Не — прекалено бързо отвърна Доминик. Поклати глава и докосна устните си с пръсти. — В-вие бяхте… твърде… нежен… не съм го очаквала от вас. — Погледна го. — Не че съм очаквала да… нали разбирате…
— Целувка.
— Да… искам да кажа, не и с… досещате се.
— С мъж.
— Не, дяволите да ви вземат. С клиент.
— Разбира се. — Наведе глава и се взря в очите й. Доминик нямаше как да не забележи развеселените пламъчета в неговите, насмешливата извивка на устните му.
— Няма да кажа на никого — обеща й.
— Нито пък аз. — Постара се да отговори с увереност, каквато не чувстваше. Струваше й се, че всичко това го забавлява по някакъв начин. Навярно бе незначително приключение за него, като се имаше предвид славата му на развратник. В гърдите й се надигна възмущение. — Разбира се, това няма да се повтори.
— Разбира се.
— Никога.
— Естествено.
Само ако можеше да му повярва… Отстъпи крачка и неволно притисна длан към гърдите си. Усещаше ги странно напрегнати и чувствителни, особено връхчетата им. Никога досега не бе изпитвала подобно нещо.
Ужасена Доминик се обърна, взе сакото и вратовръзката му, които бяха захвърлени върху облегалката на дивана.
— Утре сутринта ще се срещнем в кабинета на вашия адвокат — с овладян глас рече младата жена. Загледа се в дрехите, които държеше. Усещаше, че той я наблюдава. Една част от нея я подтикваше да приближи сакото към носа си, да вдъхне отново аромата му, който вече й бе познат.
— Ще изпратя каретата да ви вземе — каза Николас и се протегна да вземе сакото. Ръката му покри нейната. — И не си губете времето да ми възразявате.
— Не съм толкова глупава, господин Хоксмур.
— Да, не сте. — Стисна нежно ръката й, завърза вратовръзката си, наметна сакото и се упъти към вратата.
Доминик се вкопчи в облегалката на дивана, опитвайки се с всички сили да не гледа след него. Не разбираше защо движенията му й действаха толкова омагьосващо. Разбира се, ако погледне навярно ще успее да разбере какво я привлича толкова силно.
И понеже бе разумна и практична натура и искаше да намери отговор на тези объркващи я въпроси, тя погледна.
Той наистина притежаваше великолепна фигура. Строен и гъвкав, с мускулесто и силно тяло, той приличаше на съвършен модел на кораб. Разбира се, дрехите още повече подчертаваха физическите му достойнства. Сигурно бе похарчил цяло състояние за тях. Докато го гледаше, си мислеше… не, по-скоро усещаше как дълбоко в нея се надига едно силно, болезнено желание.
Той я караше да изпитва копнеж.
Навярно същото изпитваха още много жени по света, които въздишаха, стенеха задъхано, проснати върху бюрата, молейки го да не спира, да не ги изоставя точно в този миг.
Как искаше още една целувка.
По дяволите!
Внезапно той се обърна, сложил ръка върху дръжката на вратата. Доминик се ужаси, задето я бе хванал, че го гледа. Да, май не само го гледаше. Не разбираше какво, но имаше още нещо. Грабна виновно една кадифена възглавничка и започна нервно да я мачка.
Мъжът изглежда се колебаеше.
— Колкото до онова, което казах по-рано…
— Всичко е наред. Имате право на собствено мнение.
— Обикновено не го изразявам на глас. — Изгледа я продължително.
Доминик усещаше езика си странно надебелял. После осъзна, че след миг той ще си тръгне, и изстреля на един дъх:
— Разбрахте ли това, което искахте да знаете? — Господи, ставаше безсрамна. Откъде идваше тази дързост? Да моли един мъж да й каже какво мисли за целувката й, сякаш я бе грижа за мнението на един донжуан.
— Боя се, че отговорът ми убягна, госпожице Уилъби. Поне за тази вечер. — После се обърна и излезе.
Николас спря пред каретата си и погледна кочияша.
— Иди да вземеш Григс и Хатън, Нейт. Сигурно са в кръчмата на Мърси на пристанището и се наливат с бира.
Кочияшът кимна, прибра пешовете на палтото си и се приготви да скочи от капрата, за да отвори вратата. Николас вдигна ръка, за да го спре.
— Аз няма да дойда.
Нейт намести шапката си.
— Сър?
— Ще почакам тук, докато се върнеш.
Мъжът огледа улицата.
— Сигурен ли сте, сър?
— Напълно.
Нейт изгледа господаря си за миг, после лицето му светна и устните му се разтеглиха в широка усмивка.
— Виноват, сър. Сигур тук сте довели онова девойче, нали, сър? — Нейт посочи с глава към сградата и сниши глас: — Готино парче е, не ще и дума. — В следващия миг запремига, преглътна и пребледня. Николас се запита какво го бе изплашило толкова… със сигурност едва ли е било изражението на лицето му. Или пък бе тъкмо това? Изпита… да, точно така, собственическо чувство, когато Нейт нарече госпожице Уилъби „готино парче“. Собственическо?