Затворникът
- Автор: Воннегут Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Затворникът». Краткое содержание книги:
Китайците постъпили галантно, когато изявил желание да се завърне в Щатите. Харесвали го и дори поели известен риск, запитвайки по околни дипломатически пътища какво ще му направят американците, ако се завърне там. По онова време Америка нямала дипломатически представител в Китай, както и никой от нейните съюзници. Запитването отправили чрез трета страна.
Да, и този негър, бивш редник, чиято военна специалност била да носи стойката на тежък миномет, се оказал достоен за преговори на най-високо дипломатическо равнище. Американците го искали обратно, за да го накажат. Китайците изтъквали, че наказанието трябва да е кратко и почти символично, след което незабавно да бъде върнат в цивилния живот — иначе нямало да го пуснат от Китай. Американците настоявали Лос да обясни публично защо се завръща в родината. След това да го съди военен съд, да му определи до три години затвор и позорно уволнение от армията, след като плати и глоба за щетите, нанесени на родната войска. Китайците отвърнали, че Лос обещал да не говори никога против КНР, която се отнасяла добре с него. Ако ще го карат в Америка да престъпи обещанието си, Китай няма да го освободи. Настояли да не бъде осъждан на затвор и да му се плати за времето, през което е бил военнопленник. Американците им отговорили, че все пак той трябва да лежи в затвор, защото никоя армия не може да допусне войниците й да се предават и след това да избягват наказанието. Щели да го затворят преди процеса. Щели да го осъдят на такъв срок лишаване от свобода, колкото е стоял като военнопленник, след което щели да приспаднат времетраенето на пленничеството му. И после щели да го пратят в къщи. Но нямало да му платят за нищо със задна дата. Такава била сделката.
— Искаха да се завърна — довери ми той, — защото бяха много притеснени. Тормозеше ги това, да не би някой американец, макар и черен, да си помисли даже за миг, че Америка не е най-хубавата страна в света.
Попитах го дали е чувал името на д-р Робърт Фендър, осъден за предателство през Корейската война, който сега е в същия затвор и взема мярка на Върджил Грейтхаус за арестантското му облекло.
— Не — каза той. — Никога не се интересувам от хората, изпаднали в моята беда. Това не е професионален клуб или нещо подобно.
Запитах го дали познава легендарната съпруга на мистър Джек Греъм младши, главна акционерка на корпорацията „РАМДЖАК“.
— Все едно да ме питате дали съм виждал господ — отговори той.
Вдовицата Греъм не се показа по онова време цели пет години. Най-скорошната й поява бе в една съдебна зала на Ню Йорк Сити, където група акционери на „РАМДЖАК“ съдиха корпорацията само за да се убедят, че ръководителката й е още жива. Събитието, отразено в пресата, развесели жена ми.
— Ей тази Америка обичам! — каза тя. — Защо не може да бъде такава винаги?
Мисис Греъм се появила в залата на съда без адвокат, но с осем униформени телохранители от фирмата „Пинкъртън Инкорпорейтед“, контролирана от „РАМДЖАК“. Един от тях държал в ръце усилвателна уредба с високоговорител и микрофон. Мисис Греъм била облечена с бухнал чер кафтан с вдигната качулка, а отворът на качулката бил прикрит от карфици за пелени — да може свободно да гледа, но нея да не я гледат. Виждали се само ръцете й. Друг агент носел тампон, хартия и копие от отпечатъците на пръстите й, снето от архивата на Федералното бюро за разследване. Отпечатъците й били предадени на ФБР, когато я осъдили за шофиране в нетрезво състояние във Франкфорт, Кентъки, през Хиляда Деветстотин Петдесет и Втора, скоро след смъртта на нейния съпруг. Тогава я осъдили условно. А мен пък току-що бяха уволнили от правителствена длъжност.
Включили усилвателната уредба, а микрофона пъхнали под кафтана й, за да се чуе какво ще каже. Потвърдила, че действително е тази, за която се представя, дала отпечатъци от пръстите си на самото място и после ги сравнили с взетите от ФБР. Заявила под клетва, че е в отлично здраве, физическо и душевно, и че контролира висшите служители на компанията, но никога не върши това лице в лице. Когато им давала инструкции по телефона, употребявала парола, за да се представи. Тази парола от време на време била сменяна. По молба на съдията дала пример за такава парола и тя така ме завладя, че още не мога да я забравя. Паролата беше „обущар“. Всяка заповед, която давала по телефона, се потвърждавала с писмо, написано от собствената й ръка. Отдолу се подписвала и прилагала пълен комплект отпечатъци на десетте си пръста. Тя ги наричаше: „… осемте ми малки пръсти и двата ми малки палци“. Такива работи. Мисис Джек Греъм бе безспорно жива и сега имаше пълната възможност отново да изчезне.