Изгубени в океана
- Автор: Жаколио Луи
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубени в океана». Краткое содержание книги:
Тази чистосърдечна изповед трогна Бартес и той реши следното:
— Ще направя за тебе това, което обществото не е могло да стори. Ще те приема на служба при мен за една година, считано от днес. Ако за това време изпълняваш безукорно своите задължения, ще можеш да останеш и занапред при мен. Но в противен случай ще бъдеш свален веднага щом стане възможно.
— Приемам условията ви с благодарност и се надявам, че няма да ви дам и най-малкия повод за недоволство от моето поведение! — заяви тържествено Кроник.
— Толкова по-добре! — каза Бартес. — Виждам, че желанието ти да тръгнеш по правия път е искрено. И така, ти притежаваш ловкост и умение, които ще ни потрябват! Ще ти дам някои секретни поръчки.
— Ще останете доволен от мен. От днес съм ваш покорен и верен слуга!
По този начин Кроник започна работа на „Йен“.
Междувременно няколко дни след бягството от затвора старият Куан заболя от простуда, след като преплува разстоянието от брега на остров Ну до кораба „Иен“, когато бурните вълни намокриха до кости всички пътници. Той получи белодробно възпаление, което преброи дните му. Сега стана ясно защо толкова бързаше с осиновяването, което съответстваше на неговата лична привързаност към Бартес и на религиозните китайски предразсъдъци, че след своята смърт бащата не може да остане спокоен във вечния си път, ако синът не извърши на гроба му всички приети погребални церемонии. Дотогава душата му ще да блуждае около гроба на прадедите му и около бившия му дом, а гласът му ще се носи из нощните бури с плясъка на вълните или крясъка на бухала. Това означаваше, че умрелият искаше успокоителни, молитви. Но това още не беше всичко. Молитвите на сина можеха да го вкарат в селенията на най-висшите наслади, където обикновено умрелият не прониква изведнъж, а в определена градация.
Оттук и изключителното значение на това всеки китаец непременно да има син, който да изпълни погребалните церемонии на гроба му. Представителките на нежния пол от следващото поколение не бяха удостоени с тази чест.
В Китай синът е жрец за своето семейство. Освен за баща си той е длъжен да се погрижи по-същия начин и за своята майка, както и за други починали членове от семейството.
Глава XIX
Престарелият Цин Ноан Фо, което означаваше „всемогъщия Фо“, се беше женил два пъти на младини, но и от двата брака нямаше синове, а само дъщери, които се омъжиха за влиятелни хора от императорския двор. Липсата на син не го безпокоеше, защото все се надяваше да има още деца. Малко по малко тези надежди угаснаха и накрая съвсем изчезнаха. Тогава Куан стана абсолютно категоричен в намерението си да осинови младия човек, грижил се за него така предано и самоотвержено по време на боледуването му, въпреки че го смяташе за обикновен китаец от Кохинхина, затворен за кражба или нещо подобно.
Като взе това решение, старецът се успокои и развесели, макар че разклатеното му в затвора здраве гаснеше с всеки изминат ден. Старостта си вземаше своето. Никой от неговите близки не знаеше истинската му възраст. Въобще китайците не обичат да пресмятат годините си, считайки, че това е в противоречие с религията им. Никой не се съмняваше обаче, че Фо бе много стар.
Като се съпоставящ някои събития, като войната с Англия за внос на опиум например, можеше да се предположи, че от времето, когато Цип Ноан Фо бе наследил последния Куан, са изминали не по-малко от петдесет години. Ако се приеме, че тогава е бил на тридесет години, възрастта на стареца се очертаваше към осемдесетте — възраст, в която всеки човек може да очаква своя край. И това очакване не трая дълго.
Една сутрин, три седмици след като напусна затвора, Фо почувства, че не може да стане от леглото. Краката, които отдавна му служеха зле, бяха толкова подути, че го изоставиха съвсем. Само главата му още беше свежа и съзнанието му не го напускаше нито за момент.
Изплашен за състоянието на своя стар другар и настоящ баща, Бартес реши незабавно да отпътува за Сан Франциско, където възнамеряваше да потърси добър лекар. Какво стана, ние вече знаем.
Фо познаваше отлично своето здравословно състояние и не хранеше излишни надежди. Само помоли доктора да продължи живота му до вечерта, защото трябваше да уреди някои въпроси. Лекарят му обясни, че разполага с около десет часа.
— Затова — каза той — продължавайте да вземате лекарството, което ви дадох, и колкото по-често, толкова по-добре!
— Благодаря ви! — отвърна Фо. — Десет часа са ми напълно достатъчни. Повече и не искам. Довечера елате непременно. Бих искал и вие да присъствате при последните ми минути. Имам особени причини да желая това.