За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Гледам малкото японче, което ни приближава на отбивката от японския „хай уей“ — лицето му е интелигентно, а аз си мисля, че въпреки това е жестоко. То нищо не изразява. Нищо не скрива. И нищо не открива. Лице на интелигентен полицай.
Една вечер пак така ни спряха. „Хондата“ ни настигна, палката спусна червената си бариера отпреде ни. Япончето слезе от „Хондата“, загуби се за секунда зад високия й лъскав корем и изниква отпреде ни.
— Документите! — на доста приличен англйски език каза човечето. Показваме ги и приближаваме. Защото малко нещо бяхме пили. А тук за пиене няма отнемане на книжка. Има затвор. Твърдо. Както казахме — японците обичат да си посръбват, а колите им са много бързи и мощни. Катастрофите само допреди десетина години са били също така много. Правителството взело драстични мерки. За превишена скорост; за неизправен автомобил (което всъщност в Япония рядко се случва) — една кола мине ли четири години, се подменя с нова; за алкохол. Този, последният показател, е откарал много японци в затвора. Толкова, колкото другите, които били още вън и ги карали автомобилите, да разберат, че имат работа със закон. Когато разбрали вече, че това е закон, то се знае — спрели да го нарушават… В японските затвори попаднали и чужденци. Какво като са чужденци. И дипломати даже са попадали там. Какво като са дипломати.
И все пак, Япония по отношение на чужденците и дипломатите си има своя политика. Ето например сега: япончето е вече до нас, вижда дипломатическия номер на колата. Убеден съм, че то вече знае не само кое посолство обслужва тази кола, не само кого вози тя, но и кога за последен път е спал със жена си. Ала ни спира — с писклив японски език прави своето предупреждение, записва номера на колата, козирува, отдалечава се. Без да се извинява, без да заплашва… Точно като човек, който добре знае докъде са правата му, откъде започват задълженията му…
— Ще те извиня пред посланика — казвам на Киросава.
— В нашата работа това често се случва — отвръща ми Киросава. — Налага се понякога да бързаме наистина. Какво да се прави…
Гледам колите, които настигаме. Ограничението на скоростта е сто. Карат със сто. Ни повече, ни по-малко. Жалко, че не научих на японски как се казва „Законът си е закон“. Мисля, че те много повече имат право на този израз, отколкото милите и палави французи…
Скоро напускаме Токио. Тъй и няма да разбера колко голям е този град. И отгоре, от петдесет и третия етаж го гледах, и от кола, когато излизахме от него, пътуваш, пътуваш — тези тараби отстрани убиват чувството къде си, що си. Когато се оказваме освободени от тези шумозаглушителни капаци, виждам пак град. Малко по-рядко населен, губи се надалече, пилее се и той, но е град. И не питам даже къде сме — навсякъде е Япония…
Напускаме „хай уея“ и ще отидем до океана. А за там дрябва да минем през малко градче. Свиваме за бензин. Малко дете изскача отнякъде и повежда колата — точно къде и как трябва да застанем. Взема ключовете от Киросава, отвинтва капачката. Друг японец бързо чисти стъклата. Трети налива. До нас — мивка. На нея — чиста, лъскава кола, която бавно влиза между въртящите се ресни на барабаните. Недоумявам — колата е съвсем чиста, какво й мият?… Подобно миене на съвършено чиста кола видях и след няколко дни. Защо тука мият съвършено чисти коли?… Такава кола в България ще я сочим с пръст за чистота. Може и за телевизията да я снимаме. Тия тука току мият…
— Мият — отвръща ми шофьорът. — По две причини. И едната, и другата са японски патент. Първо, защото така е прието — чиста, нечиста, колата да се измива поне веднъж дневно. Точно така, както и японецът се къпе поне веднъж дневно… И второ, за да не стои без работа японецът. Или той винаги ще си измисли какво да прави, или винаги ще му измислят. В това отношение Япония е голяма казарма. Те по-добре от нас знаят тая поговорка: „Залудо работи, залудо не стой“. Ето, виж го онзи — и ми показва един японски селянин в малкото си дворче, — мести камъни. Утре може да ги мести обратно… Точно като в казармата. Само че там става с насилие отвън, тука си иде отвътре, от възпитанието. Ще кажеш — ама това е глупост. Глупост е за нас, ама за тях — не. И въобще не се знае дали е глупост…