Лейтенант Чип Уигинс, офицер от военновъздушните сили на САЩ, седеше неподвижно на дясната седалка на изтребителя-бомбардировач F-111B1 с кодово име „Карма 57“. Самолетът се движеше с 650 километра в час. Уигинс погледна наляво към своя пилот, лейтенант Бил Садъруейт. Откакто преди два часа бяха излетели от базата на Кралските военновъздушни сили в Лейкънхийт, Съфък, Англия, двамата почти не бяха разговаряли. Садъруейт и без това не беше много приказлив и не обичаше празните приказки, но на Уигинс му се искаше да чуе човешки глас, какъвто и да е глас, затова каза:
— Наближаваме Португалия.
— Зная — отвърна Садъруейт.
— Добре. — Интеркомът придаваше на думите металическо звучене. Уигинс се престори, че се прозява, и усили притока на кислород в шлема си. По отворения канал на интеркома се разнесоха слаби вибрации.
— Имаш ли нещо против да не дишаш? — рече Садъруейт.
— Стига това да те прави щастлив, капитане.
Уигинс се повъртя на седалката си. Започваше да се схваща. Черното небе го потискаше но вече виждаше светлините на далечния португалски бряг и от това, кой знае защо, се почувства по-добре.
Пътуваха за Либия, за да изсипят смърт и опустошение върху скапаната страна на Муамар Кадафи заради извършения преди две седмици либийски терористичен акт в една западноберлинска дискотека, често посещавана от американски военни. Офицерът, който им бе разяснил задачата, подробно им бе обяснил защо рискуват живота си в тази опасна акция. Без много увъртания той им каза, че либийската бомба в дискотека „Ла Бел“, убила един американец и ранила десетки други, била само последното от цяла поредица открито агресивни действия, на които трябвало да отговорят с решителна проява на сила. „Ето защо — заключи той, — вие ще скъсате задниците на либийците.“
Звучеше добре, но не всички съюзници на Америка бяха съгласни. Атакуващите самолети бяха принудени да изминат дългия път до Либия от Англия, защото французите и испанците бяха отказали да им дадат разрешение да пресекат тяхното въздушно пространство. Това вбесяваше Уигинс, но на Садъруейт, изглежда, не му пукаше. Чип знаеше, че пилотът му си няма и представа от геополитика. Самолетите бяха неговият живот. Уигинс си каза, че ако му наредят да бомбардира Париж, Бил ще се подчини, без изобщо да се замисля защо атакува съюзник от НАТО. Най-страшното беше, че щеше да стори същото и с Вашингтон.
— Бил — попита го той, — чу ли слуха, че един от нашите самолети щял да пусне бомба в задния двор на френското посолство в Триполи?
Садъруейт не отговори.
— Освен това ми казаха — продължи Уигинс, — че един от нас щял да бомбардира резиденцията на Кадафи в Ал Азизия. Тази нощ щял да спи там.
Отново не получи отговор. Накрая Уигинс се ядоса.
— Бил, буден ли си?
— Чип — отвърна Садъруейт, — колкото по-малко знаем, толкова по-щастливо ще прекараме остатъка от живота си.
Чип Уигинс замълча. Харесваше Бил Садъруейт, харесваше му, че пилотът е със същия чин като него и че не може да му нареди да си затваря устата. Но във въздуха Садъруейт се държеше като студено и затворено копеле. На земята бе друг човек. Всъщност, когато пийнеха по няколко чаши, изглеждаше почти нормален.
Навярно беше нервен, нещо съвсем естествено. В края на краищата, според думите на офицера от щаба, това щеше да е най-дългата въздушна операция. Операция „Каньонът Ел Дорадо“. Тя щеше да влезе в историята, макар че Уигинс все още не го знаеше. Някъде около тях имаше още шестдесет самолета и тяхната част, 48-мо тактическо ято, се състоеше от двадесет и четири F-111B1. Под и зад тях летяха огромните КС — 10, които ги зареждаха с гориво, и по-малките КС — 135, които на свой ред зареждаха КС — 10. По време на четири хиляди и осемстотин километровия полет до Либия щяха да пълнят резервоарите на три пъти. Пътят от Англия до либийското крайбрежие щеше да продължи шест часа, до Триполи — още половин час. Щяха да останат над града десет безкрайни минути. И после у дома. Не всички, но повечето.
— История — рече Уигинс. — Летим към историята.
Садъруейт не отговори.
— Днес е ден за плащане на подоходния данък — информира го Чип. — Ти плати ли го?
