Публични тайни
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Райна Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Публични тайни». Краткое содержание книги:
Да, обикновено щеше да въздъхне и да се подготви да му поговори на сутринта. Но тази нощ страшният безпорядък предизвика сълзи на благодарност в очите му. Момчето му е здраво и читаво.
Проправяйки си път сред препятствията, той отиде към леглото. Трябваше да отстрани струпаните автомобилчета „Мач-бокс“, за да си намери място за сядане. Майкъл спеше по корем: дясната страна на лицето му бе притисната във възглавницата, ръцете му — разперени, а чаршафите — изритани в краката.
Известно време Лу просто стоя, загледан в детето, което той и Мардж бяха създали. Наследената от майка му гъста черна коса беше разрошена. Кожата му беше потъмняла, но все още пазеше детската си мекота. Гърбавият нос придаваше характер на лицето, което иначе би било твърде красиво за момче. Тялото му беше стегнато и набито и вече започваше да се развива. Целият беше в синини и драскотини.
Мислите на Лу се насочиха към миналото — за шест години два аборта. И накрая с Мардж бяха успели да създадат това силно и жизнено дете: най-доброто и най-светлото от двама им.
Лу си припомни лицето на Макавой. На него бяха изписани мъка, ярост и безпомощност. Да, разбираше го. Майкъл се размърда, когато го погали по бузата.
— Татко?
— Да. Само исках да ти кажа „Лека нощ“. Заспивай.
Майкъл се обърна и изрита количките, които шумно паднаха на пода.
— Нямах намерение да ги чупя — измърмори той.
С лека усмивка Лу притисна с ръце очите си: Не знаеше какво е това, но и не се интересуваше.
— Окей. Обичам те, Майкъл.
Но синът му отново беше заспал дълбоко.
Глава 10
Беше слънчево и топло. Бризът на Атлантика люлееше високата зелена трева. Ема се вслушваше в тайнствените звуци, които той й нашепваше. Над тази музика се издигаше ниският, тържествен глас на свещеника.
Той беше висок и червендалест, със снежнобяла коса, силно контрастираща с черните му одежди. Въпреки че гласът му звучеше подобна на бащиния й, Ема не разбираше добре какво казва. Тя и не искаше. Предпочиташе да слуша шепнещата трева и шума от добитъка, който слизаше от хълма зад гробището.
В края на краищата Дарън щеше да има своята ферма в Ирландия, въпреки че никога нямаше да кара трактор или да гони мързеливите крави.
Мястото беше прекрасно, с толкова зелена трева, че изглеждаше като нарисувана. По-късно щеше да си я спомня, а също и свежия аромат на прясно разорана земя, въздуха, галещ лицето й, въздух, толкова влажен от морето, че приличаше на сълзи.
Наблизо беше църквата: малка каменна постройка с бяла камбанария и цветни прозорци. Бяха влезли вътре, за да се помолят, преди малкият полиран ковчег да бъде изнесен навън. Миришеше силно и малко сладникаво на цветя и тамян. Горяха свещи, въпреки че слънцето блестеше през цветните стъкла.
Тя се загледа в кървящия човек, разпънат на кръст. Брайън беше й казал, че това е Исус, който се грижи за Дарън на небето. Обаче Ема не можеше да си представи, че толкова тъжен и уморен човек би могъл да се грижи за Дарън и да го разсмива.
Бев безмълвно стоеше е лице, бледо като свещ. Стиви свири на китара както на сватбата, но този път бе облечен в черно и мелодията беше тъжна и тиха.
Ема не искаше да е в църквата и се зарадва, когато излязоха навън на слънце. Джоно и П.М., със зачервени от плач очи, понесоха ковчега заедно с четирима други мъже, които вероятно бяха братовчеди. Учудваше се защо толкова много хора трябваше да носят Дарън, който беше толкова малък. Но не смееше да попита.
Само гледката на кравите, високите треви и прелитащите над главите им птици я успокояваше.
Дарън би харесал фермата си, помисли тя. Но не беше справедливо, нито честно да не може да застане до нея, готов да се надбягва, да тича и да се смее.
Тя не искаше той да лежи в ковчега. Не искаше да е ангел, дори ако това означаваше той да има крила и наоколо да се носи музика. Ако беше силна и храбра, ако беше удържала на обещанието си, той нямаше да е там. Помисли си, че тя трябваше да е на неговото място и сълзите й потекоха. Беше допуснала лоши неща да се случат на Дарън. Не беше го спасила от чудовищата.
Когато започна да плаче, Джоно я вдигна на ръце. Залюля я леко и тя се поуспокои. Отпусна глава на рамото му и се заслуша в думите, които той повтаряше заедно със свещеника.
„Господ е моят пастир, аз не ще поискам…“
Но тя искаше. Искаше Дарън. Примигвайки от сълзите в очите си, тя се опита да гледа към полюшваната от вятъра трева. Гласът на баща й се отдели, изпълнен с тъга.