Всичко е любов

— Обичаш ли дъждовни плажове?

— Там можеше и да не вали — възрази Шелби. — Ала все едно, обичам.

— Аз най-много обичам плажа по време на буря. — Той зави зад ъгъла. — По залез слънце, когато светлината едва стига, за да гледаш как небето и морето кипят.

— Наистина ли? — Загледа се с интерес в профила му. — Бих си помислила, че предпочиташ спокойни зимни плажове, по които можеш да правиш дълги разходки, потънал в дълбоки мисли.

— Всичко с времето си — измърмори Алън.

Тя го виждаше — светкавиците, гръмотевиците, дивото дихание на вятъра. Кръвта й се сгря, но не само от виното. Подводни течения. От първия момент, когато го видя, бе разбрала, че в него имаше подводни течения, ала сега те изглеждаха по-близо до повърхността. Ако не бе внимателна, в един момент щяха да я отнесат.

— Сестра ми живее в Атлантик сити — продължи той. — Обичам да прескачам дотам в най-странни моменти извън сезона, за да прекарам няколко дни на плажа и да загубя малко пари в нейното казино.

— Сестра ти има казино? — Шелби отново се обърна към него.

— Съсобственици са с мъжа си в две казина. — Бързо й се усмихна, развеселен от прозвучалата в гласа й изненада. — Рина едно време играеше комар. И сега го прави от време на време. Ти какво очакваше, че моето семейство е много сериозно, много благопристойно и много скучно, така ли?

— Не съвсем — отговори тя, макар че до голяма степен бе точно така. — Поне от това, което съм слушала от Майра за баща ти. Тя изглежда много го харесва.

— Двамата обичат да спорят. Той е също толкова властен като нея.

Паркира пред дома й и слезе, преди да бе успяла да му каже, че нямаше нужда да си прави труда да я изпраща до вратата. Докато се изкачваха по стълбите, Шелби по навик бръкна в чантата си за ключовете.

— Още са у мен — напомни й Алън и ги извади от джоба си. Без да откъсва поглед от нея, ги залюля в ръката си. — Сигурно струват колкото чаша кафе.

Тя се намръщи:

— Това е подкуп.

— Подкуп ли? — Погледът му бе мек и спокоен. — Не, това беше предположение.

Шелби се поколеба, после въздъхна. Вече го познаваше достатъчно добре, за да разбира, че могат цял час да обсъждат предположението му на стълбището и накрая пак да свършат с неговата чаша кафе. Отстъпи настрани и му предостави да отключи вратата.

— Кафе — заяви тя, сякаш определяше граничната линия. После си свали якето и небрежно го хвърли на един кухненски стол. Котаракът се измъкна изпод него, скочи на пода и я погледна със здравото си око. — Ох, извинявай. — Порови из бюфета и извади плик с котешка храна. — Той е виновен — обясни Шелби на Моше. Когато котаракът се нахвърли върху храната, тя погледна отново към Алън: — Не обича да закъснявам с вечерята му. Много е точен.

Алън изгледа с любопитство дебелия лаком котарак.

— Не изглежда отпаднал.

— Не е. — Шелби отметна перчема от очите си, обърна се към умивалника и напълни кафеварката с вода. — Но лесно се ядосва. Ако… — Загуби за миг мисълта си, защото ръцете на Алън се отпуснаха върху раменете й. — Ако забравя да го нахраня, той… — Устните му се затвориха върху ухото й и кафеварката издрънча в умивалника. — Той се цупи — довърши тя и рязко спря водата. — Съквартирантите, които се цупят — успя да произнесе с внезапно изтънял глас, докато слагаше кафеварката на котлона, — усложняват нещата.