![Безсмъртният [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Безсмъртният [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Безсмъртният [bg]». Краткое содержание книги:
— Ха! — отново. Реших да сменя темата. — Някакво съобщение за вегианеца?
— Не.
— Ти наистина го искаш мъртъв.
— Защото не съм цивилизована. Кажи ми, Фил от край време ли е такъв глупак?
— Не. Той и сега не е глупак. Наречи го проклятието на недовършения талант. Смятат го за последния романтичен поет, а той вече е започнал да изкуфява. Захвана се с тоя мистицизъм и той ще го докара да лудост, също както Уърдсуърт на времето, защото е надживял дните си. Затворил се е в един въображаем свят, който прилича на доброто старо време. Както Байрън, на младини е преплувал Хелеспонт, но сега, подобно на Йейтс, единственото, което го забавлява е компанията на млади жени на които да досажда с философските си възгледи, или да очарова с внимателно редактирани спомени. Той е стар. Творбите му все по-рядко показват белези на някогашната сила, но стилът му никога не се е проявявал само чрез писане.
— А в какво друго?
— Ами, помня един облачен ден, когато той стоеше в Театъра на Дионис и четеше написания от него химн на Пан. Публиката наброяваше двеста-триста души — един господ знаеше откъде и защо са се взели, но той започна да рецитира. Гръцкият му не беше кой знае колко добър, но има забележителен глас и маниерите му са наистина много обаятелни. След малко заваля дъжд, не особено силен, ала никой не си тръгваше. Някъде към края се разнесе оглушителна гръмотевица, която прозвуча като ужасяващ смях и през публиката премина внезапна тръпка. Не казвам, че същото е било и във времето на Теспис, но малцина от онези хора не погледнаха през рамо, когато си тръгваха… Аз също бях дълбоко впечатлен. После, няколко дни след това, прочетох отново поемата — и тя не беше нищо, съвсем празна, лишена от смисъл. Цялото тайнство се криеше в начина, по който я беше прочел. С времето той изгуби и този талант и това, което остана, вече не е достатъчно, за да го направи велик и да подхранва още приживе легендата за него. Той го знае, мрази се за това и се утешава със съмнителна философия, но за да отговоря на твоя въпрос ще повторя — не, невинаги е бил такъв глупак.
— А може би философията, която си е избрал, не е чак толкова съмнителна.
— Какво искаш да кажеш?
— Големите кръгове. Ето че отново навлизаме в епохата на странните чудовища. А също на героите и полубоговете.
— От изброените съм срещал само чудовищата.
— „Карагьозис е спал в това легло“ — пише тук. Изглежда удобно.
— Така е. Виждаш ли?
— Да. Мога ли да задържа табелката?
— Ако искаш…
ГЛАВА 8
Приближих се към Проскениона. Наоколо бяха подредени скулптури, които пресъздаваха различни моменти от живота на Дионис. Всеки екскурзовод и всеки член на групата е длъжен, според издадената от мен разпоредба: „… да носи по време на обиколката не по-малко от три магнезиеви сигнални ракети“. Извадих предпазителя на първата и я хвърлих на земята. Блясъкът едва ли щеше да се забележи от улицата, заради бетонните стени.
Не гледах към яркия пламък, а вдигнах глава нагоре, към обкованите със сребро фигури. Ето го Хермес, който поднася невръстния бог на Зевс, малко по-назад Икар, когото Дионис научил как да облагороди дивото грозде — готвещ да принесе в жертва козел, докато дъщеря му предлага сладкиши на друг бог (който пък стоеше малко встрани и обсъждаше достойнствата й с един сатир); ето го и подпийналият Силен, опитващ се да задържи небесния свод подобно на Атлас, но не със същия успех; виждаха се и много други богове, на чийто имена са били наречени различни градове — познах Естия, Тезей, Ирена с рога на изобилието…
— Запалил си огън в чест на боговете — разнесе се глас наблизо.
Не се обърнах. Идеше някъде зад дясното ми рамо, но не помръднах, защото познах чий е гласът.
— Може би — отвърнах.
— Много вода изтече откакто за последен пъти стъпи на тази земя, тази Гърция.
— И това е вярно.
— Дали защото никога не е имало някоя безсмъртна Пенелопа — търпелива като планините, вярваща в завръщането на нейния каликанзър?
— Да не си се преквалифицирал в селски разказвач на легенди?
Той се изкиска.
— Изкарвам на паша една многокрака овца високо в планината, където пръстите на Аврора първи обагрят в розово небесата.
— Да, май наистина си станал разказвач. И защо не си и сега в планината, та да развращаваш душите на младите с твоите песни?
— Заради сънищата.
— Аха.
Обърнах се и надзърнах в античното лице — цялото в бръчки, озарени от блясъка на загасващата ракета, черни като изгубена на морското дъно рибарска мрежа, в снежно бялата брада, в очите, сини като превръзката, обхващаща челото му. Беше се подпрял на тоягата съвсем като уморен войн, намерил опора в копието. Знаех, че трябва да е надхвърлил стоте, но никога не беше се подлагал на С-С лечение.