Сумрачен патрул
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Патрулите #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: З. Петков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сумрачен патрул». Краткое содержание книги:
Така е било винаги.
На това се държи равновесието между Нощния и Дневния Патрул. Между Светлите и Тъмните магове.
Какво ще стане, ако някой може да превръща най-обикновени хора в Различни?
Ако Светлия маг Хесер и Тъмният маг Завулон бъдат принудени да работят заедно?
Ако в елитният жилищен комплекс „Асол“, в малко подмосковско селце и във влака Москва-Алмата бъде поставено на карта самото съществуване на Различните — и хората?
— Хесер нищо не е правил. — рязко възразих аз. — Той се закле, нали чу?
Костя сви рамене:
— Не мога да си обясня как го е направил, но това е негова интрига. Не напразно Завулон реши да изчака. Хитър, хитър е старият лисан… знаеш ли какво ме изумява?
— Е? — напрегнато попитах аз. Поддръжката на Костя никак не ме вдъхновяваше.
— Каква всъщност е разликата между нас? Ние въртим интриги, насочвайки необходимите ни хора на своя страна. И вие правите същото. Приискало се на Хесер да направи синът си Светъл — и го направи. Браво! Нямам никакви претенции.
Костя се усмихваше.
— Как мислиш, кой е бил прав през втората световна война? — попитах аз.
— Това какво общо има? — този път се напрегна Костя, очаквайки не без основание капан.
— Нищо, все пак кажи.
— Нашите са били прави. — патриотично каза Костя. — Между впрочем, някои от вампирите и върколаците са воювали! Двама даже са получили Геройска Звезда!
— А защо точно нашите? И Сталин не би имал нищо против да погълне Европа. И ние сме бомбардирали мирни градове, грабили сме музеи, разстрелвали сме дезертьори…
— Ами защото са наши! Затова са прави!
— Ами ето, сега нашите са прави. А нашите — това са Светлите.
— Тоест, ти го виждаш така. — уточни Костя. — Затова ли не приемаш възражения?
Аз кимнах.
— Ха… — презрително каза Костя. — Измисли поне един разумен довод!
— Ние не пием кръв. — казах аз.
Костя остави чашката на пода. Стана:
— Благодаря за гостоприемството. Връщам ти поканата да вляза.
И аз останах сам — в големия празен апартамент, насаме с недопитите чашки, отворената микровълнова печка и изстиващата вода в чайника…
Защо я топлих в микровълновата? Един-единствен пас — и водата би кипнала направо в чашките.
Аз извадих телефона и набрах номера на Светлана. Телефонът й не отговаряше. Сигурно е излязла на разходка с Надечка и го е забравила в стаята…
На душата ми съвсем не беше толкова леко, колкото се опитвах да показвам.
И все пак, с какво сме по-добри? Въртейки интриги, сражавайки се, лъжейки? Отново ми беше необходим този отговор, за пореден път ми бе необходим. И не от умникът Хесер, свикнал да плете дантели от думите. И не от мен самия — вече не вярвам на себе си. Трябва ми отговор от човек, на който се доверявам.
И още — трябва да разбера как Хесер измами Инквизицията.
Защото ако се е заклел в Светлината и е излъгал…
Тогава за какво се боря?
— Да върви всичко… — започнах аз и се сепнах. Не проклинай — на това те учат още в първите дни след инициацията. А ето — почти…
Да върви всичко. Просто да върви.
В този момент на вратата се позвъни — сякаш някой знаеше, че сега не трябва да оставам сам.
— Да! — извиках аз през цялата стая, спомняйки си, че не съм заключвал.
Вратата се открехна и Лас мушна глава в отвора. Огледа се и попита:
— Да не попречих нещо?
— Не, влизай.
Лас влезе и се огледа. Каза:
— Не, добре е при теб… само тоалетна трябва да си сложиш… Може ли да се изкъпя още веднъж? Сега или довечера… хареса ми.
Аз мушнах ръка в джоба и напипах връзката ключове. Представих си как ключовете се надуват, раздвояват… И хвърлих към Лас чисто новия комплект.
— Дръж!
— Защо? — поинтересува се Лас, разглеждайки ключовете.
— Трябва да замина. Възползвай се засега.
— Ама че работа, тъкмо се нанесе нормален човек… — огорчи се Лас. — Жалко. Скоро ли заминаваш?
— Веднага. — казах аз. Изведнъж разбрах колко много искам да видя Светла и Надя. — Може би ще се върна.
— А може би не?
Аз кимнах.
— Жалко. — повтори Лас и се приближи. — Видях, че имаш минидисков плейър… вземи.
Аз взех малкият диск.
— „Бойни протези“. — обясни Лас. — Моят албум. Само не го пускай пред жени и деца!
— Няма. — аз повъртях диска в ръце. — Благодаря.
— Проблеми ли имаш? — попита Лас. — Извинявай, ако си пъхам носа където не ми е работа, но изглеждаш някак много унил…
— Не, нищо. — сепнах се аз. — Затъжих се за дъщеричката. Ще ида сега… Жена ми е с нея на вилата, а аз имах работа тук…
— Свято дело. — одобри Лас. — Не трябва детето да се лишава от внимание. Макар че ако майката е с него — това е най-важното.
Аз погледнах към Лас.
— Все пак майката е най-важна за детето. — с авторитета на Виготски, Пиаже или друг специалист по детска психология, произнесе Лас. — Биологически така е обусловено. Ние, самците, все пак се грижим най-вече за самката. А самката — за детето.
В апартамента на Тимур Борисович ме пуснаха без спорове. Бодигардовете изглеждаха напълно нормално и едва ли имаха и най-малка представа за неотдавнашните събития.