Крилете на Масклин
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: the bromeliad #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Крилете на Масклин». Краткое содержание книги:
Оказва се, че и там не всичко е Съвсем Наред. Случват се Странни Неща, които объркват работата. Но Масклин знае, че на едно място, където няма Долу, един кораб може да ги заведе вкъщи — там, откъдето са дошли. И има план.
Даде на „заг“.
Крака, крака, крака. Ръце всуе се протягаха надолу — Масклин бе просто едно подскачащо размазано петънце, което лъкатушеше сред гората от крака. Като нищо можеха да го размажат.
Някъде зави сирена. Острият й писък звучеше на Масклин плътно и жалейно.
— Давай към вратата — предложи Нещото.
— Ама през нея постоянно влизат човеци! — прошушна Масклин.
— Ами че нека си влизат. Ние нали излизаме.
Масклин тъкмо стигна до вратата, и тя се отвори. Открехна се на няколко инча. Зад нея имаше още крака.
Време за мислене нямаше. Масклин притича отгоре по обувката, скочи от нея и продължи да тича.
— Накъде?! Накъде?!
— Навънка.
— Това накъде е?
— Накъдето хванеш.
— Дълбоко съм ти благодарен.
По целия коридор хлопаха врати. Човеците прииждаха. Проблемът не беше да не те хванат — един човек трябва си е напрегнал докрай зрението, че да види ном, търчащ с пълна скорост, пък да го хване — и дума не може да става. Проблемът беше просто да не те стъпчат по случайност.
— Ама защо тука си нямат миши дупки? Всяка уважаваща себе си сграда трябва да има миши дупки! — възнегодува Масклин.
Един ботуш тежко тупна само на някакъв си инч от него. Масклин отскочи.
Коридорът се пълнеше с човеци. Зави и втора сирена.
— Ама защо е тая суматоха? Не може да е заради мен. Толкоз суетня заради един-единствен ном — не върви!
— Заради кораба трябва да е. Забелязали са го.
Една обувка без малко да удостои Масклин с награда за най-размазан ном в цяла Флорида. Или по-точно той без малко не се навря под нея.
Повечето обувки не си носят имената изписани върху тях, ама тази си го носеше. Казваше се Храбър Уличен Скиталец с Подметка от Истинска Гума с Грайфери. Чорапът над нея изглеждаше досущ като „Стилен мъж“, мирисонепропусклив, гарантирано 85% полипфупфупс кетлон. Най-скъпият чорап в света.
Масклин погледна и по-нагоре. Над възвисяващите сини панталони и облаците на пуловера се мержелееше брада.
Беше Внукът Ричард (39).
Тъкмо си помислиш, че никой не бди над номите — и хоп, вселената се юрва да ти докаже, че много бъркаш.
Масклин се метна нагоре и се вкопчи в крачола тъкмо когато кракът се размърда. Там беше най-безопасно. Човеците рядко стъпваха върху други човеци.
Кракът направи крачка и отново тупна долу. Масклин се залюля напред-назад и се опита да издрапа нагоре по грубия плат. На един сантиметър по-нататък имаше шев. Масклин се протегна и се залови за него. Друго си беше да се захванеш за бод.
Внукът Ричард (39) се намираше сред човешко гъмжило, което се носеше в една и съща посока. Двама-трима човеци се тряснаха в него. Масклин насмалко да отхвърчи. Той изрита долу ботушите си и се опита да се вкопчи в плата и с пръстите на краката.
Петата на Внука Ричард тресна земята. Разнесе се провлачено „туппп!“. Масклин се добра до някакъв джоб, захвана се доста добре за него и се изкатери по-нагоре. Някакъв грапав етикет му улесни пътя до колана. В Магазина Масклин бе успял да посвикне с етикетите, ама тоя си беше бая големичък дори и за голям етикет. Целият беше в разни букви и бе занитен за панталоните, все едно Внукът Ричард да бе някаква машина.
— Гросбъргърс Хеглърс, име номер едно сред джинсите — прочете той. — По-нататък се разправя надълго и нашироко колко били хубави. И има нарисувани разни крави и други работи. Според тебе какво така се е олепил с етикети целия?
— Ами сигурно, ако ги няма етикетите, няма да може да познае коя дреха каква му се пада.
— Ей, как се сети! Да бе, иначе току-виж си турил обувките на главата!
Масклин се вкопчи в пуловера и пак се загледа в етикета.
— Тука пише, че тия дънки са спечелили златен медал на Чикагското изложение през 1910 година — рече той. — Ехе, ама добре са се запазили!
Човеците се лееха навън от сградата.
По пуловера беше къде-къде по-лесно да се изкатериш. Масклин го покори за нула време. Косата на Внука Ричард беше доста длъжка, и това също се оказа от полза, като стана време да му се изкачи на рамото.
Над главата му бързо премина каса на врата, а после се ширна наситеносиньо небе.
— Колко остава, Нещо? — прошушна Масклин. Ухото на Внука Ричард бе само на няколко инча от него.
— Четирийсет и три секунди.
Човеците се разсипаха по бетона. От сградата изтичаха още човеци. Мъкнеха някакви машинарии. Постоянно се блъскаха един в друг, защото до един бяха вперили погледи в небето.
Други пък се бяха скупчили около някакъв човек с крайно угрижен вид.