Високият прозорец
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Високият прозорец». Краткое содержание книги:
Източник: http://www.book.store.bg/c/p-p/c-47/id-338/visokiat-prozorec-rejmynd-cha...
— Естествено. Много спретнато момче. Нищо нямаше, освен нещо като тефтерче-дневник. Ама и в него нямаше нищо, освен как ходил на плаж или водил някакво момиче на кино, ама тя пак не му бутнала. Или как си седял в канцеларията, а клиенти не идвали. Един път така се ядосал на пералната служба, че изписал цяла страница. Иначе не е писал повече от три-четири реда. Само едно нещо ми направи впечатление — пише с печатни букви.
— Печатни букви ли? — попитах аз.
— Да, печатни, с перо и мастило. Само че не големи главни като хората, които искат да прикрият почерка си. Просто ситнички, добре изписани, като че може да пише така със същата бързина, както и с обикновен почерк.
— Не писа така по визитната картичка, която ми даде — рекох.
Брийз се замисли за миг. Сетне кимна.
— Вярно. Ето каква може да е работата. Отпред на дневника не пишеше име. Може печатните букви да са някаква негова лична игра.
— Като стенографията на Самюъл Пийпс.
— Това пък какво е?
— Един човек писал дневник на измислена от него стенография. Това е било много отдавна.
Брийз погледна към Спанглър, който стоеше прав до стола си и допиваше последните капки от чашата.
— Дай да се омитаме — каза. — Тоз тук се загрява за още един случай Касиди.
Спанглър остави чашата и двамата тръгнаха към вратата. Брийз се помая, погледна ме косо, с ръка върху бравата.
— Познаваш ли високи блондинки?
— Трябва да си помисля — отвърнах. — Надявам се. Колко високи?
— Просто е висока. Не знам колко. Знам само, че се е сторила висока и на един висок мъж. Един италианец на име Пале Палермо е собственик на общежитието на Корт стрийт. Минахме да поговорим с него в погребалното му бюро. И то е негово. Та той каза, че към три и половина от къщата излязла висока блондинка. Домоуправителят Пасмор не се сети за никоя наемателка, която би нарекъл висока и руса. Италианецът твърди, че си я бивало. Вярвам донякъде на думите му, защото и теб много добре те описа. Не я видял да влиза, а само да излиза. Била облечена в панталони и спортен жакет и била увита в широк шал. Но косата й била руса, а под шала също имало какво да се види.
— Нищо не се сещам — казах. — Но си спомних нещо друго. Записах номера на колата на Филипс на гърба на един плик. По него ще можете вероятно да откриете предишния му адрес. Ей сега ще го донеса. — Те останаха в антрето, докато ходих да го взема от сакото ми в спалнята. Подадох плика на Брийз, той прочете написаното и го прибра в портфейла си.
— Значи просто си се сетил да го запишеш?
— Точно така.
— Виж ти — рече. — Виж ти.
Двамата тръгнаха по коридора към асансьора, поклащайки глави. Затворих вратата и се върнах при почти недокоснатата си втора чаша. Беше изветряло. Отнесох го в кухнята и го подсилих от бутилката. Останах така, стиснал чашата и загледан през прозореца в евкалиптовите дървета, които мятаха върховете си на фон, а на тъмното синкаво небе. Вятърът като че пак се бе вдигнал. Почукваше по северния прозорец, а по стената на сградата нещо блъскаше шумно и тежко като дебел кабел.
Отпих една глътка и съжалих, че съм изхабил допълнително уиски. Излях го в умивалника, извадих чиста чаша и си сипах вода с лед.
Дванайсет часа да разнищя една ситуация, която изобщо не бях почнал да проумявам. Или трябваше да връча клиентката си на полицията и да оставя полицията да се занимае с нея и цялото й семейство. Наемете Марлоу, за да натъпчете къщата си с полицаи. Защо да се тревожите? Защо да се съмнявате или тормозите? Защо да ви гризе подозрението? Посъветвайте се с откачения, небрежен, недискретен, пропаднал детектив Филип Марлоу. Гленвю 7537. Елате при мен и се запознайте с най-добрите полицаи на града. Защо да се отчайват? Защо да сте самотни? Обадете се на Марлоу и компанията от отбрани ченгета няма да закъснее.
И от това не ми стана по-леко. Върнах се в дневната и поднесох клечка към лулата, която бе изстинала на ръба на масичката за шах. Бавно поех дима, но той още имаше привкус на гореща гума. Оставих я, застанах насред стаята и взех да дърпам долната си устна, а сетне да я пускам с рязко движение да изплющи по зъбите. Телефонът иззвъня.
— Марлоу? — Нисък дрезгав шепот. Нисък дрезгав шепот, който вече бях чувал.
— Хайде — казах. — Изплюй камъчето, който и да си. Кого съм настъпил този път?
— Може да се окажеш умно момче — рече дрезгавият шепот. — Може да си мислиш доброто.
— В какъв размер?
— Да речем, за около пет стотачки.
— Чудесно. И какво трябва да направя за целта?
— Да не си завираш носа на нездравословни места. Искаш ли да говорим за това?
— Къде, кога и с кого?
— В клуб Айдъл Вали. С Морни. Когато дойдеш.