Целуната от сянката

— Реших, че може да се нуждаеш от помощ. Чух, че свещеникът си е наумил да почисти църквата.

— Да, но ти не си сред наказаните да чистят тук. Пък и днес е почивният ти ден. Ние — е, всички останали — през седмицата се бием, за да заслужим добри оценки, докато вие, пазителите, се сражавате през цялото време. — И наистина, сега забелязах, че Дмитрий също имаше няколко белези и синини — макар и не чак толкова много като Стан. Изтеклата седмица беше дълга за всички, а беше едва първата от шестте седмици на нашата практика.

— Какво друго да правя днес?

— Аз се сещам за стотици други занимания — отбелязах сухо. — Вероятно все има филм на Джон Уейн или някой подобен, който да не си гледал.

Дмитрий поклати глава.

— Не, няма. Всичките съм ги изгледал. Виж, свещеникът ни чака.

Обърнах се. Наистина отец Андрю стоеше пред входа и ни гледаше очаквателно. Беше съблякъл расото си, онова, по-скъпото, което носеше само през неделните служби, и сега стоеше пред нас само по най-обикновени панталони и риза. Имаше вид на мъж, готов да работи, и аз се запитах никой ли вече не смята неделята за ден за почивка и забавления.

Докато двамата с Дмитрий приближавахме към работните си места, се зачудих какво всъщност бе накарало Дмитрий да остане тук. Със сигурност той всъщност не искаше да работи през почивния си ден. Не бях свикнала на такова странно поведение от негова страна. Намеренията му обикновено бяха съвсем ясно разбираеми и затова си казах, че сигурно и за днешната ни среща ще се намери някакво просто обяснение. Само дето още не ми се бе изяснило.

— Благодаря и на двамата, че доброволно ми се притекохте на помощ — рече ни с усмивка отец Андрю. Той беше морой, някъде към петдесетте, с изтъняла, сивееща коса. Аз го харесвах и уважавах, въпреки че не си падах много по религията. — Днес няма да правим нищо специално — продължи той. — Даже ще е малко скучно. Разбира се, ще направим редовното почистване, а след това бих искал да ми помогнете да подредим кашоните със стари вещи, които съм оставил на тавана.

— Ще се радваме да помогнем с каквото можем — рече Дмитрий сериозно. Аз потиснах въздишката си и се опитах да не мисля за другите толкова по-приятни и интересни неща, които бих могла да правя.

Захванахме се с чистенето.

Аз се залових да мия пода, а Дмитрий се зае с почистването на прахта и лъскането на дървените скамейки. Изглеждаше замислен и съсредоточен, докато чистеше, сякаш действително се гордееше с работата, която вършеше. А аз продължавах да си блъскам главата, за да отгатна защо все пак бе останал. Не ме разбирайте погрешно — радвах се, че е край мен. От присъствието му ми ставаше по-добре, пък и нали винаги ми беше приятно да го наблюдавам.

Казах си, че може би е тук, за да получи повече информация за това, което се случи онзи ден с мен, Стан, Брандън и Кристиан. Или пък искаше да ме смъмри за другия случай със Стан, когато бях обвинена, че съм се втурнала в схватката от егоистични подбуди. Това обяснение изглеждаше по-вероятно, ала той не каза нищо. Дори когато свещеникът излезе от олтара, за да отиде в кабинета си, Дмитрий продължи да чисти мълчаливо. Не се съмнявах, че ако имаше нещо да ми каже, нямаше да го премълчи.