Ултиматумът на Борн
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Серия: Jason Bourne #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ултиматумът на Борн». Краткое содержание книги:
— Хенри, ти си ужасен. Толкова любезно риташ човек там, където боли. Как е името на нашия герой? И бързо, моля те!
— Казваме се Жан Пиер и Режин Фонтен, господин директор, ето паспортите ни — каза меко възрастният човека в кабинета със стъклени стени на служителя от имиграционната служба, до който бе застанал главният помощник на кралския губернатор. — Можете да видите съпругата ми ей-там — до бави той и посочи през прозореца. — Разговаря с госпожицата с бялата престилка.
— Моля ви, мосю Фонтен! — запротестира набитият чернокож служител със силен английски акцент. — Това е само една формалност, колкото да се ударят печатите. Така ви спестяваме сблъсъка с толкова много ваши поклонници. Из цялото летище плъзнаха слухове, че пристига един голям човек.
— Наистина ли? — Фонтен се усмихна и то приятно.
— О, нека това не ви безпокои, сър. Пресата не беше допусната. Знаем, че искате пълно спокойствие и то ще ви бъде осигурено.
— Наистина ли? — Усмивката на стария човек помръкна. — Трябваше да се срещна тук с един човек — мой сътрудник, с когото се налага да се посъветвам. Надявам се, че ще бъдете така мили да не му пречите да ме намери.
— Ще бъдете приветстван от една малка, подбрана група хора със съответно обществено положение и препоръки в залата за посрещане на високоуважавани гости, мосю Фонтен — каза главният помощник на губернатора. — Може ли да тръгваме? Всичко ще мине много бързо, уверявам ви.
— Наистина ли?
Всъщност церемонията продължи по-малко от пет минути, но и пет секунди щяха да са достатъчни. Първият човек, с когото се срещна куриерът — убиец на Чакала, бе самият кралски губернатор, окичен с ленти за отличия. Когато представителят на кралицата прегърна в галски стил героя на Франция, той прошепна в ухото на Жан Пиер Фонтен:
— Разбрахме къде са жената и децата. Изпращаме ви там. Инструкциите са в сестрата.
Останалото бе под очакванията на стария човек, особено отсъствието на пресата. Снимката му никога не бе попадала във вестниците, освен като на углавен престъпник.
Морис Панов — доктор по медицина, бе страшно ядосан, а той винаги се стараеше да овладява такива моменти, защото те не помагаха както на него, така и на пациентите му. Сега обаче, докато седеше зад бюрото в кабинета, му беше трудно да обуздае емоциите си. Дейвид Уеб не се беше обаждал. А трябваше — налагаше се да поговори с него. Имаше вероятност това, което ставаше, да заличи тринадесет години терапия — нима не можеха да го разберат?… Да, естествено, че не можеха, защото то не ги интересуваше. Имаха други приоритети и не се тормозеха от проблеми, излизащи извън тяхната сфера на действие. Но той не можеше да не се тревожи. Увреденият му мозък бе толкова деликатен, толкова застрашен от влошаване на състоянието му! Беше толкова лесно ужасите от миналото да вземат връх над настоящето. Това не трябваше да се случи с Дейвид! Той бе толкова близко до възвръщането към нормалното състояние, както никога (а кой, по дяволите е нормален в този побъркан свят). Можеше да продължи да работи много добре като преподавател. Вече успяваше да си припомни почти всичко, когато ставаше въпрос за работата му като учен и възвръщаше паметта си все повече с всяка измината година. Но всичко това можеше да бъде унищожено само от един акт на насилие, а насилието бе свързано с живота на Джейсън Борн. Проклятие!
Само това, че бяха позволили на Дейвид да остане при тях, бе достатъчно. Беше се опитал да обясни на Алекс потенциалните увреждания, които могат да настъпят, но Конклин бе повтарял неопровержимия си отговор: Не можем да го спрем. Така поне имаме възможност да го наблюдаваме, да го защитим. Сигурно е прав. „Те“ не си играеха, когато ставаше дума за защита — охраната в салона пред кабинета му и на покрива на зданието, да не говорим за новия въоръжен човек в приемната, както и за странния компютър, всичко свидетелстваше за тяхната загриженост. И все пак щеше да е много по добре за Дейвид, ако просто му бе дадено успокоително и бе изпратен на усамотения остров, а преследването на Чакала останеше за професионалистите… Изведнъж Панов се усети и разбра всичко: не съществуваше по-голям професионалист от Джейсън Борн.
Мислите на лекаря бяха прекъснати от телефона, който той не можеше да вдигне, докато не се включеха всички процедури за безопасност. Първо започваше проследяване на връзката. Скенер определяше дали по линията има включени подслушвателни устройства. Накрая самоличността на обаждащия се се потвърждаваше лично от Панов. Интеркомът избипка. Mo щракна ключето на неговото табло.