Загадката на лабиринта

Тао Ган помълча, после отбеляза:

— Естествено, сравних този печат с печата на губернатора върху самата картина. Няма разлика!

Възцари се тишина. Изведнъж съдията Ди се наведе и стовари с всичка сила юмрука си на бюрото.

— Това не е истина! — извика той.

Тао Ган погледна неуверено към сержант Хун. Сержантът едва-едва поклати глава. Ма Жун бе вторачил изцъклени очи в съдията.

— Сега ще ви обясня — поде с въздишка съдията Ди — защо съм сигурен, че вървим в грешна посока. Да започнем от това, че Ю Шушиен бе мъдър и далновиден мъж. Той е бил съвсем наясно, че големият му син е подъл и покварен и че изпитва люта ненавист към малкия си природен брат. Преди раждането на Ю Шан Ю Ки години наред е живял с мисълта, че е единствен наследник. Когато е усетил, че наближава краят му, губернаторът до последния си миг е мислил как да предпази вдовицата и невръстния си син от коварството на Ю Ки. Знаел е, че ако подели всичко между двамата си синове — да не говорим, ако лиши от наследство по-големия. — Ю Ки непременно ще напакости на невръстния си брат, а би могъл и да го убие, за да сложи ръка на цялото наследство. Затова привидно е оставил всичко на Ю Ки.

Сержант Хун поклати глава и изгледа многозначително Тао Ган.

— В същото време — продължи съдията — той е скрил в тази рисунка указание, че половината или по-голямата част от наследството се полага на Ю Шан. Това личи от странния начин, по който губернаторът е изразил устно последната си воля. Заявил е, че коприненият свитък остава за Ю Шан, а останалото — за Ю Ки. Внимателно е избегнал да уточни какво разбира под „останалото“. Губернаторът е искал да предпази невръстния си син, докато порасне и стане млад мъж, способен да поеме собствеността над своето наследство. Надявал се е, че в продължение на десетина-петнайсет години ще се появи някой мъдър съдия, който да разбере скритото в свитъка послание и да върне на Ю Ши полагащото му се по право. Затова и е зарекъл жена си да показва рисунката на всеки новоназначен съдия.