История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001
- Автор: Константинов Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001». Краткое содержание книги:
Само сърдитата намеса на Дондуков и заплахата за разпущане на Събранието върнали вниманието на депутатите върху предлагания проект за конституция. Именно при започналите обсъждания на проекта се очертали двете противостоящи крила на събранието — „старите“ и „младите“, които твърде скоро ще се наричат — „консерватори“ и „либерали“. Консерваторите начело с Тодор Икономов, Димитър Греков, Григор Начевич, Марко Балабанов, Константин Стоилов, считайки голяма част от народа ни за политически все още неподготвена за свободата си, държели преди всичко за въвеждането на имуществен и образователен ценз на избирателите, вместо всеобщото избирателно право, а така също въвеждането на втора камара — „Сенат“, за утвърждаване и регулиране на държавната власт и нейното законодателство.
Либералите обаче, водени от Петко Каравелов, Драган Цанков, Петко Славейков успели да убедят Събранието в признаване народа за суверен, а княза за негов пълномощник. Те наложили и свобода на словото, печата, организациите и еднокамерен парламент, избиран пряко от народа.
Дебатите в Учредителното събрание показали политическа компетентност и от представители на двете страни, а така също здрав народен разум, който оформя становището на мнозинството. В общи линии Органическият устав отразявал основните положения на една от най-либералните в Европа конституции — белгийската.
Следдеветосептемврийската историография изказва неведнъж съжаление, че „антимонархически“ настроените депутати в Учредителното събрание са „отстъпили“ по необходимост пред заложеното в Берлинския договор императивно условие за княжески статут на върховната власт в освободена България. Това е поредна дезинформация и спекулация с историческите факти. Ако прегледаме внимателно всички протоколи на Учредителното събрание, няма да намерим никъде и под никаква форма не само изказване, но и намек за друга форма на управление в страната освен традиционната в българската история. Ако някой депутат е имал противно становище, нищо не му е пречело да го изрази, както седмици наред цялото Учредително събрание е дискутирало и оспорвало разпокъсването на българската народност, въпреки категоричния диктат на Берлинския конгрес и гневните предупреждения на княз Дондуков.
На 16 април 1879 г. депутатите подписали конституцията и Учредителното събрание приключило работата си. На другия ден то подновило заседанията си като Първо Велико Народно събрание, за да избере за княз на България Александър Батенберг. Участник в освободителната за България война, младият немски принц бил същевременно племенник на руската императрица (съпругата на Александър II).
Едва 21-годишен, нямащ почти никакъв опит в политическия живот, съветван предварително от доброжелатели и родственици в европейските дворове, Александър I попада още в самото начало на встъпването си на българския престол в сложната мрежа на руската имперска политика. Имаме пълни основания да приемем, че руският двор и правителството са били доволни от младежката доверчивост и склонност на княза да приема и да се осланя в началото изцяло на съветите от Петербург.
За Александър I, в началото, не е било ясно какви мотиви са накарали закоравелите в имперски консерватизъм руски сановници да препоръчат по-демократична конституция и ограничена монархическа власт в освободена България. Още по-малко е могъл да прецени влиянието на либералните политици всред народните маси в новата си родина. Съветван от близки и далечни „роднини“, опасявайки се от „изгубване на равновесие“ в държавата под влияние на радикални кръгове, Александър I пренебрегва либералното мнозинство и възлага на Тодор Бурмов да състави правителство на консерваторите.
Още в самото начало на управлението си младият княз поисква от Русия да бъде коригирана на някои съществени места Търновската конституция. Петербург се съгласява по принцип, но ясно и на всеослушание заявява, че това може да стане само по законен път — чрез вота на Народното събрание. Още с този свой демарш руският царизъм си осигурява две изгодни точки в евентуална бъдеща конфронтация с новоизбрания княз — привличане като свой съюзник либералното мнозинство (на русофилските му качества Петербург ще разчита през първите три години от управлението на княза) и поставяне на Батенберг в първата му конфронтация с мнозинството.
По това време княз Дондуков-Корсаков, неудовлетворен в амбициите си да стане първи български владетел, пуща из Петербург първите „тънки стрели“ по адрес на „немеца“ — Александър I. Прозвище, което по-късно се възприема и разпространява широко от император Александър III както по отношение на Батенберг, така и по отношение на заместилия го на престола княз Фердинанд I. Лайтмотив на проруската ненавист, който е натрупван в политическия речник на цялата ни съвременна история, та дори до наши дни. Въпреки че самият Александър III биологически е „по-голям немец“ (майка му е чиста германка), отколкото Фердинанд Кобургготски.