Огнено кръщение

— Е — Золтан изсмърка с нос, — ето ти я овесената каша, Лютиче. На мен нещо ми се отяде. Да се махаме оттук, по-живо.

Откъм постройките се разлая кучето.

— Скрийте се — изсъска вещерът, клякайки.

От процепа в дясната страна на поляната излетя група конници, която обиколи постройките в галоп и нахлу в двора. Конниците бяха въоръжени, но дрехите им бяха пъстри и най-различни, а и оръжията им изглеждаха като случайно подбрани. Най-вероятно събрани от бойното поле.

— Тринайсет — бързо ги преброи Пърсифал Шутенбах.

— Какви са тези?

— Не са нилфгардци, нито пък редовна войска — прецени Золтан. — Нито пък Scoia’tael. Струват ми се доброволци. Свободни бойци.

— Или мародери.

Конниците се развикаха и обикаляха из двора. Кучето получи удар от дръжката на копие и избяга. Девойката с плитките изскочи на прага, разкрещя се. Но този път предупреждението не подейства или просто не го взеха на сериозно. Един от ездачите приближи в галоп, хвана девойката за плитката, дръпна я от прага и я повлече през поляната. Другите скочиха от конете, помогнаха му, замъкнаха момичето на края на двора, скъсаха й ризата и я повалиха върху купа изгнило сено. Девойката се съпротивляваше отчаяно, но нямаше шанс. Само един от мародерите не се присъедини към развлечението, а остана да пази конете, завързани за оградата. Девойката извика пронизващо и протяжно. После още веднъж — кратко и болезнено. А след това не се чу нищо повече.

— Войни! — Милва скочи на крака. — Герои, кучи синове!

— Не ги е страх от шарката — поклати глава Язон Варда.

— Страхът е присъщ на хората — промърмори Лютичето. — А в тези вече не е останало нищо човешко.

— Освен тумбаците — изхриптя Милва, като грижливо слагаше стрела на тетивата. — Които аз сега ще изтърбуша.

— Те са тринайсет — изрече многозначително Золтан Чивай. — И имат коне. Ще повалиш един или двама, останалите ще ни обкръжат. Освен това тези може да са само съгледвачи. Кой знае какви сили вървят подире им.

— И какво, да стоя и спокойно да гледам?

— Не. — Гералт намести меча на гърба си и превръзката на косите си. — Достатъчно гледахме. Дотук с бездействието. Но не бива да допуснем да се разпръснат. Виждаш ли го онзи, който държи конете? Когато ги наближа, свали го от седлото. Ако успееш, и още един. Но първо изчакай да се приближа.

— Остават единайсет — извърна се стрелкинята.

— Мога да броя.

— Освен това и шарката — промърмори Золтан Чивай. — Ако отидеш там, ще донесеш зараза… По дяволите, вещерю! Застрашаваш всички ни заради… Мамка му, това не е тази девойка, която търсиш!

— Млъквай, Золтане. Връщайте се при каруцата и се скрийте в гората.

— Аз идвам с теб — изрече хрипливо Милва.

— Не. Прикривай ме отдалеч, така ще ми помогнеш повече.

— А аз? — попита Лютичето. — Аз какво да правя?

— Както обикновено. Нищо.

— Ти си се побъркал… — промърмори Золтан. — Сам срещу такава шайка… Какво ти става? Искаш да си играеш на герой, спасител на девици?