Героични години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Героични години». Краткое содержание книги:
Силните и колоритни образи в романа, динамиката на действието, необичайните и на места дори страховити събития, драматичните ситуации, в които д-р Стърлинг спасява безнадеждно болни и голямата човечност, с която Арчибалд Кронин описва всичко това — ето качествата на този увлекателен роман, който сигурно и у нас ще придобие популярността на „Цитаделата“.
Едва сега тя си даде вид, че е забелязала присъствието на Дънкан, поклони се студено и каза:
— Наистина, драги ми Донжуане, трябва да се погрижите повече за гардероба си!
— Така ли мислите, Маргарет?
— Така мисля, наистина — изсмя се весело тя. — Не можех да не забележа селския ви вид миналата вечер, на приема.
— Може би ще е по-добре да не идвам вече.
— Всъщност, аз самата не предполагам, че ще ви виждаме често тая зима. Аз възнамерявам да дам редица забави с оглед кандидатурата на Оуен. А при сегашните обстоятелства, едва ли ще желаете да бъдете там.
— Съвършено вярно — съгласи се той.
Тя оправи елегантната си шапка.
— Толкова съм заета. Откакто се откри тази вакантна длъжност за управител на фондацията! Всички мислят, че Оуен ще сполучи. Той е толкова популярен, наистина. Сигурна съм, че ще сполучи. Решила съм да му помогна, доколкото мога.
Като сложи весело ръка на ръкава на Овъртън, тя излезе от стаята. На Дънкан не се удаде да заговори. Явно бе, че е преиначила пред съпруга си случката на балкона. Знаеше, че сега тя ще работи заедно с Овъртън, като употреби всички средства да го изложи пред комитета и професор Лий.
На излизане от кабинета той се озова неочаквано пред едър мъж с мушама и мека шапка. Беше самият Почтен Джо.
— Здравейте, здравейте! — извика весело индустриалецът. Той бързаше и бе леко запъхтян. — Тъкмо човека, когото търсех! Дойдох да взема за обяд сина и снахата. Имате ли нещо против да дойдете с нас? — той беше особено любезен.
— Не днес, благодаря.
— Искрено съжалявам. А мога ли да поговоря с вас? Само една минута! Слушайте, докторе: между нас имаше недоразумения едно време. Но аз винаги съм бил ваш приятел. Помните ли разговора ни при язовира? Затова съм дошъл. От няколко месеца все се каня да дойда, но бях толкова отрупан с работа, че не можах да намеря нито минутка свободна. Сега идвам лично да ви предложа мястото… — той изрече това твърде важно — на главен лекар и хирург на Електрическото дружество за източните области.
— Доколкото зная, вие си имате лекар — каза бавно Дънкан.
— Да, имаме д-р Бейли! Но той не е човек от вашия ранг. Сега, когато дружеството вече започва работа, искам първостепенен лекар. И съм готов да платя за него! Хиляда лири годишно, всички хонорари по обществените осигуровки, а освен това и едно чудесно пакетче от привилегировани акции на дружеството.
Този нов пристъп беше толкова явен, щото беше оскърбителен. Почтения Джо се страхуваше, че Дънкан може да попречи на кариерата на сина му. Неизказано разгневен, Дънкан обърна гръб и влезе в отделението си, като остави Почтения Джо неподвижен и безмълвен в коридора.
Към края на ноември общественото мнение посочваше трима кандидати с най-големи изгледи за успех. Според реда на предпочитанието те бяха: д-р Овъртън, англичанинът Чайвърс, професор от Даръмския университет, и Дънкан.
Разгорещените спорове в самата фондация и между местната лекарска колегия за крайния резултат на избора минаха и в печата, където предстоящият избор се оповестяваше на първа страница като голямо събитие. Започнаха да се появяват снимки на Овъртън и на съпругата му с твърде убедителни обяснения:
„Главният кандидат за Фондацията Уолас“
или
„Д-р и мисис Овъртън, които ще бъдат отличени от фондацията“
Парите на Почтения Джо бяха в действие.
Скоро борбата стана по-яростна. В една широко четена колона за градски сплетни на вестник „Ивнинг Трибюн“ се появи твърде прозрачна бележка под надслов „Д-р Лотарио“, където клеветнически се повтаряше клюката, свързала името на Дънкан и Анна в Сент Андрюс.
Дънкан беснееше, но си наложи самообладание и отмина пасквила, без да му обърне внимание.
Когато на следния понеделник клеветата бе повторена, в още по-възмутителен вид в „Морнинг Аргус“, той занесе вестника на Анна.
— Трябва да предприема нещо! — той се разхождаше из стаята, докато тя четеше. — Да го опровергая! Да разбия редакцията! Да набия Овъртън така, че да помни цял живот!
— Драги Дънкан, припомняте ли си едно прекрасно пакетче с писма? Ако не си го припомняте, аз ще ви го припомня!
Тя отвори писалището си и му подаде едно пакетче, свързано със светлосиня панделка. Бяха писмата на Овъртън до сестра Даусън.
— Не, Анна! Не можем да ги използуваме! Много е гадно! Отказах вече да сторя това…
— По-рано нямаше смисъл! Или мислите да ги оставите да ви клеветят из целия град, без да им се отплатите! Казвам ви, че небето е дало тия писма в ръцете ни! Засега не ще предприемам нищо, ще ги оставим да тровят комитета с тая кал и едва в последната минута ще хвърлим бомбата в увеселението!