Избрани творби
- Автор: де Сент-Экзюпери Антуан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Константин Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби». Краткое содержание книги:
Силните действия оставят в човека малко следи: той не долавяше в себе си спомена за бурните движения, които го бяха търкаляли. Спомняше си само, че се е борил бясно сред тия сиви пламъци. Помисли си:
„Циклонът е нищо. Човек се бори, за да спаси кожата си. Но преди това! Но срещата преди това!“
Той мислеше, че може да познае между хиляди други лица онова лице, а все пак беше го вече забравил.
IV
Ривиер гледаше Пелерен. След двадесет минути, когато слезе от колата, той ще се смеси с тълпата с чувството на умора и натежнялост. Може би ще си помисли: „Много съм уморен… мръсен занаят!“ И ще изповяда на жена си нещо такова: „По-добре си е тук, отколкото над Андите.“ А всъщност всичко, на което хората толкова държат, се бе почти откъснало от него: той току — що бе опознал неговата нищета. Току — що бе преживял няколко часа от другата страна на декора, без да знае дали ще му бъде позволено да си възстанови тоя град с неговите светлини. Дали ще намери още дори приятелките си от детинство, отегчителни, но мили, всичките си малки човешки слабости. „Сред всяка тълпа — мислеше Ривиер — има хора, които не се отличават от другите, но които са удивителни вестоносци. И то без сами да знаят това. Освен ако!…“ Ривиер се боеше от някои възторжени почитатели. Те не разбираха светия характер на полета и техните възклицания фалшифицираха неговия смисъл, понизяваха човека. Ала Пелерен запазваше всичкото си величие — с това, че беше научил, простичко и по-добре от всички други, колко струва светът, зърнат при по-особена светлина, и отблъсваше просташките одобрения с тежко презрение. Затова Ривиер го поздрави така: „Как успяхте?“ И му стана драго, че Пелерен говори само за работата, говори за полета си, както ковачът за своята наковалня.
Пелерен обясни най-напред как пътят за връщане му е бил отрязан. Той почти се извиняваше: „Тъй че нямаше какво да избирам.“ След това не могъл да види нищо; снегът го заслепявал. Но бурни въздушни течения го спасили, като го издигнали на седем хиляди метра. „През цялото прелитане на планината трябва да съм бил наравно с хребета.“ Каза още, че трябвало да смени от мястото си отдушника на жироскопа: снегът го запушвал. „Образуваше коричка от лед, нали разбирате!“ По-сетне други течения прекатурили Пелерен и на височина към три хиляди метра той не разбирал как още не се е блъснал някъде.
То било, защото летял вече над равнината.
— Разбрах това веднага щом изхвръкнах в чисто небе. Той обясни накрая как в тоя миг имал чувството, че излиза от някоя пещера.
— И в Мендоза ли имаше буря?
— Не. Кацнах там при чисто небе, без вятър. Но бурята вървеше по петите ми.
Той я описа, защото, както казваше — „все пак беше странно нещо“. Високо горе върхът се губел в облаци от сняг, докато подножието се търкаляло в равнината, досущ като черна лава. И тя поглъщала един по един градовете.
— Никога не бях виждал такова нещо… После замълча, обзет от някакъв спомен. Ривиер се обърна към инспектора.
— Това е циклон от Тихия океан, много късно ни съобщиха за него. Но все пак тия циклони никога не прехвърлят Андите.
А не можеше да се предвиди, че тоя ще продължи пътя си към изток.
Инспекторът, който не разбираше нищо, се съгласи с Ривиер.
Инспекторът като че се подвоуми, обърна се към Пелерен и адамовата му ябълка мръдна. Но той замълча. И след като размисли, загледан право пред себе си, отново се заключи в своето меланхолично достойнство. Той мъкнеше като багаж тая меланхолия.
Пристигнал съвсем наскоро в Аржентина, повикан от Ривиер за някаква неопределена служба, той се държеше непохватно със своите големи ръце и със своето достойнство на инспектор. Тоя нямаше право да се възхищава нито от въображението, нито от творческия дух: възхищаваше се по длъжност само от точността. Нямаше право да изпие дори една чашка в компания, да поговори на „ти“ с някой другар или да се осмели да каже някоя игрословица, освен в най-невероятен случай, когато му се паднеше да срещне в същото летище друг инспектор.
„Тежко е — мислеше той — да бъдеш съдия.“
Всъщност той не съдеше, но само клатеше глава. Не знаейки нищо, той клатеше бавно глава пред всичко, което срещаше. Това смущаваше нечистите съвести и помагаше да се поддържа добре материалът. Никак не го обичаха, защото инспекторът не е създаден за сладостите на обичта, а за съставяне на доклади. Бе се отказал да вмъква в тия доклади нови методи и технически решения, откак Ривиер писа: „Умолява се инспекторът Робино да ни дава не поеми, а доклади. Инспекторът Робино ще употреби най-добре познанията си, като подсилва старанието на служещите.“ Тъй че от тоя ден насетне той се нахвърляше, както върху насъщния си хляб, срещу човешките слабости. Срещу механика, който пиеше, срещу началника на летището, който гуляеше по цели нощи, срещу пилота, чийто апарат подскачаше, когато се приземяваше.