Бунтовници

Секунди по-късно главата ми се изпразва. „За какво си мислех преди малко?“ Изглежда, това сега няма никакво значение. Вече нищо няма значение с изключение на стола отпред и мъжа, който седи насреща ми.

– Как е името ти? – пита той.

В мига, в който задава въпроса, отговорът изскача от устата ми.

– Беатрис Прайър.

– Но те знаят като Трис.

– Да.

– Как се казват родителите ти, Трис?

– Андрю и Натали Прайър.

– Ти също си кастов трансфер, нали?

– Да – отговарям, но някаква мисъл се върти в главата ми. „Също?“ Това означава, че има още някой такъв, а в нашия случай това може да е само Тобиас. Мръщя се и се опитвам да си го представя, но се оказва трудно да възстановя чертите му в съзнанието си. Не и невъзможно обаче. Най-после го виждам, после за кратко ми се мярка как той седи на същия стол, където съм аз в момента.

– Ти идваш от Аскетите и си избрала Безстрашните.

– Да – отговарям, но този път това прозвучава по-отсечено. Нямам представа защо става така.

– Защо промени кастата си?

Този път въпросът е по-сложен, но въпреки това знам отговора. На върха на езика ми е да кажа: „Не бях достатъчно добра за Аскет“, но друг отговор идва на неговото място: „Исках да бъда свободна“. И двете са истина. Искам да ги кажа едновременно. Стискам подлакътниците на стола и се опитвам да се сетя къде се намирам и какво правя. Виждам, че съм заобиколена от хора, но не знам защо са тук.

Напрягам се, както обикновено се напрягах, когато знаех отговора на някой въпрос от изпита в училище, но в момента не можех да се сетя. Тогава затварях очи и си представях страницата от учебника, където е написан. Напрягам се в продължение на няколко секунди, но не ми се получава: не мога да се сетя.

– Не бях достатъчно добра за Аскет – казвам гласно – и исках да бъда свободна. Затова избрах Безстрашните.

– Защо не си била достатъчно добра?

– Защото бях себелюбива – отговарям.

– Значи си била себелюбива. Вече не е ли така?

– Разбира се, че и сега съм такава. Според мама всички са себелюбиви – казвам. – Но при Безстрашните станах по-малко егоист. Там срещнах хора, заради които съм готова да се бия. Даже да умра за тях.

Този отговор изненадва и мен самата – защо ли? Стискам устни за миг. Сигурно защото е истина. Щом го казвам тук, значи трябва да е истина.

Тази мисъл е свързващата брънка с мисълта, която се опитвах да уловя. Тук съм, за да се подложа на детектор на лъжата. Всичко, което казвам, е истина. Усещам как капчица пот се стича по врата ми.

Детектор на лъжата. Серум на истината. Трябва непрекъснато да си го напомням. Човек лесно може да се поддаде на откровеността.

– Трис, ще ни разкажеш ли какво се случи в деня на атаката?