Отмъщение от отвъдното

— Къде?

— „Енглърс Клъб“ в Гринич Вилидж. Беше нещо като частен клуб на „Дорейшо Стрийт“. Четвърт долар за кутийка бира.

Облегнах се на стола си. Джими ме уверяваше, че не е бил с баща ми в деня на стрелбата, а ето че сега Еди открито го опровергаваше.

— Видял си Джими в участъка?

— Глух ли си? Точно така. Видях го да се среща с твоя старец, видях как двамата излязоха заедно. Той друго ли ти каза?

— Да.

— Хм, може би не си спомня добре.

Хрумна ми нещо.

— Еди, двамата с Джими поддържате ли връзка?

— Не, не може да се каже. — Устата му се разкриви в неприязнено изражение. Стъписах се. Имаше нещо, нещо ставаше между Джими и Еди.

— Той знае ли, че си се върнал в Пърл Ривър?

— Ако някой му е казал, може и да знае. Не ми е идвал на гости, ако това питаш.

Дадох си сметка, че съм напрегнат и съм се привел напред на стола. Еди също го забеляза.

— Аз съм стар човек и умирам, нямам какво да крия. Обичах баща ти, беше добро ченге. Джими също беше добро ченге. Не знам каква може да е причината да те лъже за твоя старец, но можеш да му кажеш, че си разговарял с мен. Предай му, че според мен трябва да ти каже истината, ако това искаш.

Изчаках. Не последва нищо повече.

— Не знам какво очакваш да излезе от тази работа — каза Еди. — Баща ти е извършил онова, в което го обвиняват. Застреля онези двама млади хора и после се застреля.

— Искам да знам причината.

— Може би няма причина. Би ли могъл да го приемеш?

— Стига да опитам да направя каквото трябва. — Размислих дали да му разкрия още, но вместо това го попитах: — Ти щеше ли да знаеш, ако баща ми… е хойкал?

Еди се олюля леко, после се засмя. Това предизвика нов пристъп на кашлица и аз му налях още вода.

— Баща ти не е хойкал, не беше негов стил — заяви Еди, след като се съвзе. — Не беше негов стил. — Пое си няколко пъти дълбоко въздух и аз забелязах нещо да проблясва в погледа му. Не беше приятно — сякаш го бях спипал да оглежда младо момиче на улицата и наблюдавах как сексуалната фантазия се разиграва в очите му. — Но баща ти беше човек — продължи Еди. — Всички правим грешки. Кой знае? Някой ти е споменал нещо ли?

Той се вгледа внимателно в мен със същия блясък в погледа.

— Не, никой не ми е споменавал нищо.

Еди задържа погледа ми още малко, после кимна.

— Ти си добър син. Помогни ми да стана, моля те. Мисля да погледам телевизия. Имам един час, преди проклетите лекарства отново да ме приспят.

Помогнах му да стане от стола и го заведох в дневната, където той се настани на канапето при дистанционните и си пусна някаква телевизионна игра. Звукът повика Аманда от горния етаж.

— Приключихте ли? — попита тя.

— Така ми се струва — отвърнах. — Ще си тръгвам. Благодаря ти, Еди.