Бягство

Единствената полезна информация, която тайните агенти успяха да съберат за убиеца, беше, че преди да инсценира смъртта си, клаустрофобията на Саварано явно се е задълбочила. Единият от агентите сподели:

— Сенди сънува кошмари, в които вратата на килията се затръшва зад него.

Какво ли го беше изкарало отново на работа, питаше се Болдуин. Големи пари? Може би дължи услуга някому? А може и двете. Не бива да се пропуска и тръпката на лова, разбира се. Саварано беше истински хищник. Може би дори го беше направил от скука. Спокойният живот не беше за него.

Болдуин знаеше досието на Саварано наизуст: „Четиридесет и две годишен, заподозрян в десетина убийства, но никога не е влизал в затвор след изправителния дом, където е бил като дете! Умник, с вроден талант на убиец.“

Ако бях на мястото на Саварано, продължаваше да разсъждава Болдуин, основната цел в живота ми в момента би била да открия Лейси Фаръл и да й попреча веднъж завинаги да ме идентифицира.

Той поклати глава и челото му се набръчка загрижено. Програмата за защита на свидетели не беше чак толкова неуязвима, знаеше го много добре. Хората стават небрежни. Когато се обаждат у дома, обикновено казват нещо, което издава къде се намират, или пък пробват да пишат писма. Един мафиот, когото бяха включили в програмата след като беше оказал съдействие на държавата, се оказа толкова тъп, че изпрати поздравителна картичка на някакво старо гадже. Една седмица по-късно го застреляха.

Гари Болдуин се безпокоеше за Лейси Фаръл. Психологическият й профил показваше, че е човек, който няма да издържи дълго време сам. Освен това беше прекалено доверчива — нещо, което можеше да я вкара в голяма неприятност. Той поклати глава. Не можеше да направи нищо друго, освен да предаде сигнал по сигурните канали за връзка с нея, за да я предупреди да не сваля гарда нито за секунда.