Норвежка гора
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Норвежка гора». Краткое содержание книги:
— Не съм убеден, че това има нещо общо с любовта — рекох леко учуден.
— Има — каза тя. — Ти просто не знаеш. Има моменти в живота на едно момиче, когато подобни неща са изключително важни.
— Като да хвърлиш ягодов сладкиш през прозореца ли?
— Именно. И когато направя това, искам мъжът да ме помоли за извинение. „Сега разбирам, Мидори, какъв глупак съм бил! Трябваше са се сетя, че ще изгубиш желание да похапнеш ягодов сладкиш. Имам интелигентността и чувствителността на магаре. За да поправя грешката си, ще изляза и ще ти купя нещо друго. Какво би искала? Шоколадов мус? Сладкиш с извара?“
— И после какво?
— И после аз ще му дам цялата любов, която заслужава, заради онова, което е сторил.
— Звучи ми абсурдно.
— Е, за мен тъкмо това е любов. Не че някой може да ме разбере обаче. — Мидори поклати леко глава на рамото ми. — За някои хора любовта започва с нещо дребно или глупаво. С нещо като това, или изобщо не започва.
— Никога не съм срещал момиче, което да разсъждава като теб.
— Много хора ми казват същото — рече тя, разчопляйки кожичка около един от ноктите си. — Но това е единственият начин на мислене, който познавам. Сериозно. Просто ти казвам какво мисля. Никога не ми е минавало през ума, че начинът ми на мислене е различен от този на другите хора. Аз не се опитвам да бъда различна. Но когато говоря открито, всеки си мисли, че се шегувам или че се превземам. Тогава чувствам, че всичко ми причинява болка!
— И ти се иска да загинеш в някой пожар?
— Хей, не, това е различно. То е просто нещо любопитно.
— Кое? Да загинеш в пожар ли?
— Не, исках само да разбера как ще реагираш — подхвърли Мидори. — Но аз не се боя от самото умиране. Наистина. Какво толкова, ще бъда обхваната от пушек, ще загубя съзнание и ще умра, докато се усетя. Това изобщо не ме плаши, ако го сравня с начина, по който видях майка ми и неколцина роднини да умират. Всичките ми роднини умират след някоя ужасна болест. Предполагам, че е родов белег. Винаги продължава много дълго и накрая почти не можеш да кажеш дали човекът е жив, или мъртъв. Остава само едно — болка и страдание.
Мидори пъхна цигара между устните си и я запали.
— Ето, този начин на умиране ме уплаши. Сянката на смъртта поглъща бавно-бавно живота и преди да разбереш, е настъпил непрогледен мрак, а хората около теб те смятат повече за мъртъв, отколкото за жив. Мразя това. Не бих могла да го понеса.
След още половин час пожарът бе загасен. Изглежда спряха разрастването му и предотвратиха нови щети. Всички пожарни, освен една, се върнаха в базата и хората се разпръснаха, като разговаряха тихо. Полицейска кола с въртяща се лампа на покрива остана да регулира трафика. Две врани бяха кацнали на близките телеграфни стълбове и наблюдаваха какво става под тях.
Мидори изглеждаше изтощена. Тя се отпусна, загледа се в небето и проговори с усилие.
— Уморена ли си? — попитах я.
— Всъщност не — отвърна тя. — Просто, кой знае как, се поотпуснах и се разприказвах. Случва ми се за първи път от доста време.
Погледнахме се в очите. Поставих ръка около кръста й и я целунах. През раменете й премина съвсем слабо припукване, после тя се отпусна и затвори за няколко секунди очи. Ранното есенно слънце хвърли сянката на миглите й върху бузата и аз видях очертанията им да потрепват.
Бе нежна и лека целувка, която нямаше за цел да доведе до нещо повече. Едва ли щях да целуна този ден Мидори, ако не бяхме прекарали следобеда на открито на терасата, пиейки бира и наблюдавайки пожара. И тя навярно чувстваше същото. Бяхме почувствали топлота и интимност след като дълго бяхме гледали лъскавите покриви, пушека, червените водни кончета и други неща и почти несъзнателно бяхме пожелали навярно да запазим по някакъв начин това настроение. Такава беше въпросната целувка. Но както се случва при всички целувки, и тази не беше лишена от известна доза риск.
Първа проговори Мидори. Хвана ме за ръката и каза, запъвайки се, че се среща с някого. Отвърнах, че съм го усетил.
— Имаш ли приятелка? — попита тогава тя.
— Да — казах.
— Но си винаги свободен в неделя, нали?
— Много е сложно — рекох.
И после разбрах, че краткото очарование на ранния есенен следобед е изчезнало.
В пет часа казах, че трябва да тръгвам за работа и предложих на Мидори да излезе с мен за една лека закуска. Тя отвърна, че се налага да остане вкъщи, тъй като можело някой да се обади по телефона.