Десетте Божи заповеди
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десетте Божи заповеди». Краткое содержание книги:
И така, с малко пари и с много сметки за плащане. Стефани се занимава с куп неща. Между които:
— Чичо й Фред изчезва;
— Стефани е преследвана от досаден букмейкър;
— Баба й докопва електрошоково устройство;
— Двама мъже се опитват да я вкарат в леглото си;
— Няма какво да облече на мафиотска сватба;
— Отгоре на всичко един малък човек (не позволява да го наричат джудже) не иска да се изнесе от апартамента й.
Сложих в чинията пластмасов нож и вилица.
— За едно улично куче.
— Кучето с нож и вилица ли яде?
— Не ми задавай глупави въпроси — отвърнах.
Глава 7
Погребалното бюро на Стива се намираше в голяма бяла къща на булевард „Хамилтън“. В мазето бе имало пожар, така че голяма част от къщата бе възстановена и ремонтирана. На тротоара пред входа имаше нов зелен външен мокет. В цялата къща имаше нови тапети с цвят на слонова кост. Фоайето и салоните за поклонение бяха застлани с нов синьо-зелен мокет с повишена якост.
Паркирах Синята бомба и помогнах на баба да се придвижи с високите черни лачени обувки, които винаги обуваше при официални случаи.
Константин Стива бе застанал в средата на фоайето и упътваше посетителите. Госпожа Балъг — в салон 3. Стенли Крински — в салон 2. Марта Дийтър, която очевидно щеше да привлече най-много публика, бе изложена в салон 1.
Не много отдавна бях имала спречкване със Спиро, сина на Константин. Следствия от това спречкване бяха гореспоменатият пожар и последвалото тайнствено изчезване на Спиро. За щастие, Кон бе съвършен погребален агент. Контролираше напълно жестикулацията си, съчувствената усмивка не слизаше от лицето му дори и за миг, а гласът му бе мазен като ванилен крем. Никога не спомена пред мен злощастния инцидент. В крайна сметка и аз бях негов потенциален клиент, особено при моята професия. Да не забравяме и баба Мазур.
— А вие кого ще посетите тази вечер? — попита той. — А, да, Марта Дийтър. Тя си почива в салон 1.
Почива си! Боже мой!
— Хайде — каза баба и ме дръпна за ръката. — Хайде, че май вече започна да се събира тълпа.
Огледах присъстващите. Сред тях имаше редовни посетителки на такива събития, като например Майра Смулински и Хариет Фарвър. Присъстваха и хора, които вероятно работеха за „Ар Джи Си“ и искаха да се уверят, че Марта наистина е мъртва. Малка група хора, облечени в черно, се бяха струпали до ковчега — роднини. Никъде не видях представители на Големия бизнес. Бях напълно уверена в погрешността на предположението на баща ми, че именно мафията е очистила дядо Фред и боклукчиите. При все това нямаше да ми навреди да си отварям очите. Никъде не забелязах и извънземни.
— Погледни, моля ти се — каза баба. — Сложили капака на ковчега. Може ли такива работи? Аз си губя времето да се обличам и да покажа уважението си, а нищо не мога да видя.
Марта Дийтър бе застреляна и й бе направена аутопсия. Бяха извадили и мозъка й, за да го претеглят. След като я бяха сглобили, навярно бе заприличала на Франкенщайн. Самата аз почувствах облекчение от това, че ковчегът бе затворен.
— Ще ида да огледам цветята — каза баба. — Да видя кой какви цветя е изпратил.
Огледах още веднъж тълпата и видях Тери Гилмън. Здрасти. Може би баща ми беше прав. Говореше се, че Тери Гилмън работи за чичо си, Вито Гридзоли. Вито бе семеен човек и имаше ателие за химическо чистене, което чистеше не само мръсни дрехи, а и много други неща. От Кони, която нямаше отношение към този бизнес, бях научила, че Тери стартирала в него с прибирането на дължими суми и след това бързо започнала да се изкачва по стълбицата.
— Тери Гилмън? — казах. В думите ми се съдържаше не толкова въпрос, колкото констатация. Подадох й ръка.
Тери бе стройна и русокоса и ученическа любов на Морели. Нито едно от тези й качества не ме караше да я заобичам. Бе облечена в скъп сив костюм и хармониращи му обувки с висок ток. Маникюрът й бе божествен, а пистолетът й, положен в дискретно поставен раменен кобур, почти напълно се прикриваше от кройката на сакото. Само човек, който също е ползвал такъв кобур, можеше да забележи пистолета на Тери.
— Радвам се да те видя, Стефани — каза Тери. — С Марта приятелки ли бяхте?
— Не. Тук съм с баба си. Тя обича да оглежда ковчези. А ти как си? Бяхте ли приятелки с Марта?
— Имахме делови контакти — каза Тери.
Настъпи неловко, но кратко мълчание.
— Чух, че работиш за чичо си Вито.
— Отношения с клиент — каза Тери.
Отново мълчание.
Позалюлях се на токовете си.
— Много странно ми се вижда, че Марта и Лари бяха застреляни с интервал от само един ден.
— Трагично е.
Доближих се малко до нея и гласът ми премина в шепот.
— Това да не е твоя работа? Искам да кажа, да не би случайно ти да си тази, която…
— Да съм ги очистила? — каза Тери. — Не. Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам. Нещо друго да те интересува?
— Всъщност да. И дядо ми Фред изчезна.
— И него не съм очиствала — каза Тери.
— И аз така мисля, но реших, че няма да е зле да те попитам.
Тери си погледна часовника и каза:
— Трябва да изкажа съболезнованията си и да тръгвам. Тази вечер трябва да посетя още двама покойници. Единият е при Мозъл, а другият чак в другия край на града.