Изгубената империя
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената империя». Краткое содержание книги:
Две от пътеките привлякоха вниманието им. Едната водеше до кей на северозападния бряг на острова. Там бе вързана „Нджива“. Срещу нея стояха два катера „Ринкер“, като онзи, с който Ривера и хората му бяха откраднали камбаната. По палубата на яхтата се движеха фигури, но от тази височина лицата им не се виждаха.
Другата пътека водеше до поляна, оградена от боядисани в бяло камъни. В средата още камъни, вкопани, изписваха римското „Н“: хеликоптерна площадка.
— Ед, това е…
— Мда. Окафор има „Юрокоптер ЕС135“. Златна птичка. Не лети никъде с нея, освен при крайна необходимост. Символ на статута му, предполагам. Някой от вас лети ли?
— Изкарах курс по управление на едномоторни летателни машини — каза Сам. — Имам десет летателни часа с хеликоптер. Оказа се по-трудно, отколкото предполагах.
— Адски си прав.
— Не виждам много пазачи и огради долу — обади се Реми. — Странно за човек, който толкова държи на личното си пространство.
— Славата му е такава, че вече не му трябва кой знае каква охрана. Преследва безмилостно нарушителите. Говори се, че някои от по-нахалните дори са изчезнали.
— Вярваш ли на това?
— Склонен съм. Окафор е бил генерал в танзанийската армия. Корав, страховит тип. Стига ли ви видяното?
— Да — отвърна Сам.
Останалата част от полета премина в мълчание, прекъсвано само от откъслечните приказки на Ед, който им показваше интересни елементи от пейзажа и им разказваше това-онова от африканската история. Малко преди седем и половина кацнаха на чакълената писта на остров Мафия и бързо стигнаха до терминала — варосана сграда с тъмносини первази и керемиденочервен ламаринен покрив. До нея под сянката на един баобаб седяха двама униформени служители от имиграционната служба.
Когато двигателите изгаснаха, Ед слезе и свали раниците им от багажното. Подаде им визитката си и със заговорническа усмивка рече:
— Пазете се, Фарго. Обадете се, ако загазите.
— Да не би да знаеш нещо, което ние не знаем? — усмихна се и Сам в отговор.
— Не, но от пръв поглед разпознавам авантюристите. Изглеждате ми доста оправни, но Африка е безпощадно място. На визитката ми ще намерите номера на сателитния ми телефон. Ще го оставя включен.
— Благодаря, Ед.
Стиснаха си ръцете, Ед се обърна и се отправи към военната барака с червен неонов надпис „БИРА“.
Сам и Реми метнаха раниците на гръб и тръгнаха към терминала, но двамината до баобаба ги пресрещнаха. След бегъл преглед на документите им надникнаха в багажа им, удариха печати в паспортите им и им пожелаха „Добре дошли“ на развален английски.
— Трябва такси? — попита единият и без да чака отговор, махна с ръка и свирна. Едно сиво, леко ръждясало пежо, спряло на обръщалото до входа за летището, заръмжа.
— Благодаря, но ще откажем — каза Сам. — Сами ще осигурим транспорта си.
Служителят го погледна озадачено, без да сваля ръката си.
Сам посочи пежото и поклати отрицателно глава:
— La asante. — „Не, благодаря“.
Служителят сви рамене, махна на шофьора да не идва и каза:
— Sawa. — „Добре“. После двамата с партньора му се върнаха под сянката на баобаба.
— Защо беше това? — неразбиращо попита Реми.
— Тези са в комбина. В най-добрия случай ще отнесем тлъста сметка, в най-лошия ще ни закарат на някоя пуста алея, за да ни оберат.
Реми се усмихна.
— Сам Фарго, къде отиде доверието ти в човека?
— Точно в момента е на същото място като портфейла ми — добре скрито.
Остров Мафия било не само популярно място за гмуркане, но и център на танзанийския черен пазар. Когато Сам й обясни всичко това, Реми се възхити:
— Същински исторически извор. Откъде научи пък това?
— Свалих си на айфона базата данни със „Световни факти“ на ЦРУ. Много е удобно. Хайде, ще повървим. Не е далеч.
— А какво гарантира, че няма да ни оберат на улицата?
Сам повдигна крайчето на ризата си, за да й покаже дръжката на пистолета на Яотъл.
Реми се усмихна и поклати глава.
— Само спокойно, каубой. Без стрелби като в спагети-уестърн.
Според картата пистата делеше най-големия град на острова, Килиндони, на северна и южна част, като първата бе разположена откъм вътрешността, а втората — откъм брега. Там щяха да намерят доковете и лодката, наета от Селма. Нямаше още осем сутринта, но слънцето грееше силно в ясното небе и само няколко минути след като напуснаха пистата, и двамата вече плуваха в пот. Усещаха как на всяка стъпка ги следят очи, много от тях — на любопитни деца, които вървяха успоредно на пътя им, махаха им и се усмихваха срамежливо на белите чужденци, дошли в тяхното село.