Играта на ангела

— Радвам се да ви видя доволен от труда ви.

Видал се усмихна победоносно.

— Мисля, че ще излезе нещо голямо от това — рече той. — След толкова месеци, които смятах за изгубени, препрочетох първите петдесет страници, които Кристина бе преписала на машина, и чак се смаях от себе си. Мисля, че и ти също ще се смаеш. Май ще излезе, че все още си имам някои трикове, на които бих могъл да те науча.

— Никога не съм се съмнявал в това, дон Педро.

Тая вечер той пиеше повече от обичайното. През годините се бях научил да разгадавам целия му набор от тревоги и задръжки и подозирах, че сегашното му посещение не бе продиктувано само от любезност. Когато ликвидира наличния запас от мастика, щедро му налях пълна чаша бренди и зачаках.

— Давид, има неща, за които двамата с теб никога не сме разговаряли…

— За футбол, например.

— Говоря съвсем сериозно.

— Давайте, дон Педро, слушам ви.

Той ме изгледа продължително — явно се двоумеше.

— Винаги съм се опитвал да ти бъда добър приятел, Давид. Знаеш го, нали?

— Винаги сте били много повече от това, дон Педро. И двамата го знаем.

— Понякога се питам дали не трябваше да бъда по-откровен с теб.

— Относно кое?

Погледът на Видал се удави в чашата с бренди.

— Има неща, за които никога не съм ти разказвал, Давид. Неща, за които може би трябваше да поговорим преди години…

Изчаках да измине един миг, който сякаш се превърна в цяла вечност. Каквото и да искаше да сподели Видал, беше ясно, че и всичкото бренди на света нямаше да го извади на бял свят.

— Не се тревожете, дон Педро. Щом тия неща са чакали с години, със сигурност биха могли да почакат и до утре.

— Утре може би няма да имам смелост да ти ги кажа.

Дадох си сметка, че никога не съм го виждал толкова уплашен. Нещо му тежеше на сърцето и взе да ми става неловко да го гледам в такова мъчително състояние.

— Хайде да направим така, дон Педро. Когато публикуват и вашия, и моя роман, ще се съберем да полеем повода и тогава ще ми разкажете каквото имате за разказване. Ще ме поканите в някое от ония скъпи и изискани места, където не ме пускат да припаря, ако не съм с вас, и ще ми направите всички признания, които пожелаете. Как ви се струва?

Когато се свечери, го придружих до Пасео дел Борн, където Пеп го чакаше пред паркираната „Испано-Суиса“, пременен с униформата на Мануел, която бе прекалено голяма за него, точно както и автомобилът. Каросерията бе осеяна с драскотини и скорошни наглед очуквания, които бе мъка да гледаш.

— Карай я в лек тръс, а, Пеп? — посъветвах го аз. — Няма нужда да се галопира. Бавно, но сигурно, като добър впрегатен кон.

— Да, господин Мартин. Бавно, но сигурно.

На сбогуване Видал силно ме прегърна и когато се качи в колата, ми се стори така сломен, сякаш бе понесъл целия свят на плещите си.