Пикник край пътя

Падна на ръце, претърколи се презглава, скочи и, приведен, се хвърли напред в непрогледния мрак, уповавайки се единствено на паметта и късмета си, в тесния проход между редиците с каси, като в движение ги дърпаше, разблъскваше, събаряше и чуваше как със звън и трясък се сгромолясват и затрупват прохода зад гърба му, подхлъзвайки се изтича нагоре по невидимите стъпала, с удар на цялото си тяло изби обкованата в ръждива тенекия врата и се озова в гаража на Ърнест. Цял се тресеше и едва си поемаше дъх, пред очите му блуждаеха кървави петна, сърцето му на тежки, болезнени тласъци биеше в самото гърло, но той не спря нито за миг. Втурна се към отсрещния ъгъл и с изподрани ръце разхвърля купчината непотребни вехтории, изпод които в стената на гаража бяха откъртени няколко дъски. После се простря по корем и пропълзя през тази дупка, докато нещо с пращене се разпаряше от сакото му, и едва вън на двора, тесен и мрачен като кладенец, приседна между кофите за смет, смъкна сакото, откъсна и захвърли вратовръзката, набързо се огледа, изтупа панталоните си, изправи се и като претича през двора се вмъкна в ниския вонящ тунел, водещ към съседния, също такъв двор. Бежешком се ослуша, но воят на патрулните сирени не се чуваше засега, и той затича още по-бързо, като подплаши и пръсна на всички страни заигралите се дечурлига, гмуркаше се под простряното пране, промушваше се през пролуките в изгнилите стобори, в старанието си час по-скоро да се измъкне от този квартал, преди копоите на капитан Куотърблъд да успееха да отцепят района. Познаваше отлично тукашните места. Още като хлапе бе играл из всичките тия вътрешни дворчета, мазета, изоставени перални и въглищарски складове, навсякъде имаше познати и даже приятели, и при други обстоятелства нищо не би му струвало да се скрие тук и да се спотайва ако ще и цяла седмица, но не заради това беше „извършил дръзко бягство при арест“ изпод носа на капитан Куотърблъд, с което отведнъж си спечелваше дванайсет месеца затвор отгоре.

Извади невероятен късмет. По Седма улица напираше с гълчава и прахоляк поредното шествие на някаква лига — поне двеста души, дългокоси глупци и остригани глупачки, размахали идиотски лозунги, всичките до един такива разтерзани и омърляни, какъвто бе и самият той, та даже и повече от него, сякаш цялата тая тълпа току-що се бе провирала през телени огради, бе обръщала върху себе си боклукчийските кофи и за капак на всичко бе прекарала бурна нощ в някой склад за въглища. Той се измъкна от укритието си в един сумрачен вход, вряза се напреки в движещата се тълпа и косо, като се блъскаше, натискаше с лакти и стъпваше право върху краката на демонстрантите, отнасяше някой юмрук по ухото и сам не оставаше длъжен, си проправи път до отсрещния тротоар на улицата и отново хлътна в един тъмен вход — точно в същия миг, когато отпред се разнесе познатия отвратителен вой на патрулните коли и шествието спря, сгъвайки се като хармоника. Но той вече се бе озовал в друг квартал и капитан Куотърблъд не можеше да знае в кой именно.