Саможертвата

— Така е — рече тя. — Ако обаче се върнеш една крачка назад, бардиа и нума са едно и също — ревенанти. Много, включително и аз, вярваме в съществуването на „гена на ревенанта“. Убедена съм, че представляваме някаква мутация.

Независимо какъв е произходът ни, всички сме на мнение, че ревенантите са родени еднакви: човек, който е в латентно състояние и му предстои да се превърне в ревенант. Дали ще станат бардиа или нума зависи от действията им като хора. Ако така и не попаднат в положение да спасят или да предадат някого, те просто изживяват живота си, без да имат представа, че са различни.

— Значи хората не се раждат нума или бардиа.

— Не, освен ако не вярваш в калвинистката доктрина за предопределението. — „Отново говори като някой четири пъти по-стар“ — помислих си аз. — Само че сега не говорим за теология, а за човешката природа. В този случай отговорът е „Кой знае?“. Знам със сигурност, че нума и бардиа не са били врагове като днес.

— Да, Жан-Батист каза, че имало много повече и от едните, и от другите в Париж.

Виолет кимна и повика сервитьора да ни донесе кафе.

— Както и при повечето войни, по време на Втората световна са се родили много ревенанти и от двата вида. Тъй като много са имали лични разногласия по време на човешкия си живот, започнала война на отмъщение между нума и бардиа. Тази работа приключила десетина години по-късно. Оттогава има нещо като примирие.

— Защо? — попитах аз, заинтригувана от тази нова информация.

Тя сви рамене.

— Нямам представа. Както казах, двамата с Артур се бяхме скрили в замъка на Лоара. Бях твърде далече от парижката политика.

— Доколкото разбрах, ти си знаещата, към която всички се обръщат по въпросите за ревенанти и нума — напомних й аз. — Ако някой знае, то това си ти.

— Touche18 — отвърна тя през смях. — Гордея се, че разполагам с вътрешна информация по почти всички въпроси. Освен това се гордея, че умея да пазя тайна. Така че да знаеш, ако не ти кажа нещо, значи имам основателна причина.

— Значи, ако те попитам какво е замислил Венсан… — започнах аз с хитра усмивка.

— Ще те попитам какво искаш да кажеш — отвърна тя с не по-малко хитра усмивка.

Надявах се новата ми приятелка да бъде по-открита с мен. Макар да знаех, че ако ми беше разкрила нещо, щях да се почувствам гузна, че се крия от Венсан, за да получа информация. Малката й бяла ръка се протегна напред и докосна моята.

— Не се тревожи за Венсан, Кейт. Той умее да се грижи за себе си.

„Значи се е заел с нещо опасно“, помислих си аз. Макар да не искаше, тя ми каза нещо, което не знаех. Сега повече от всякога бях решена да открия друго разрешение.

Преди седмица и половина, докато бяхме на балет, Венсан каза, че имал нужда от шест седмици, за да разбере дали експериментът му е успешен. Ако се беше получил, сигурно щеше да продължи. Това означаваше, че разполагам с малко повече от месец, за да открия отговор на невъзможното положение. Надявах се нищо да не се случи на Венсан преди това.