Рубиненочервено

— Да, така е — въздъхна господин Джордж. — Сега е мой ред. Помниш ли дядо си?

— Разбира се. Вече бях на десет, когато той почина. Беше съвсем различен от лейди Ариста, забавен и изобщо не беше строг. Разказваше ни страховити истории на двамата с брат ми. И вие ли сте го познавали?

— О, да! Той беше мой ментор и най-добър приятел — Господин Джордж се загледа замислено в огъня.

— Кое беше онова малко момче?

— Кое малко момче?

— Малкото момче, което се бе вкопчило в сакото на доктор Уайт.

— Моля? — господин Джордж отмести поглед от огъня и ме погледна объркано.

Честно! Едва ли можех да се изразя по-ясно от това.

— Едно малко русо момченце, на около седем години. Стоеше до господин Уайт — обясних подчертано бавно.

— Но там нямаше никакво момче. Шегуваш ли се с мен?

— Не — отвърнах. Изведнъж проумях какво бях видяла и се ядосах на себе си, че не се бях досетила веднага.

— Малко русо момче казваш? На около седем години?

— Забравете, няма значение.

Престорих се, че живо се интересувам от книгите върху лавицата зад мен. Господин Джордж замълча, но усещах изучаващия му поглед върху себе си.

— Мой ред е — каза най-накрая.

— Тази игра е тъпа. Не може ли вместо нея да играем шах?

На една масичка имаше поставен шах. Но господин Джордж не се остави да отклоня вниманието му.

— Понякога виждаш ли неща, които другите не могат да видят?

— Малките момчета не са неща. Но да, понякога виждам неща, които другите не могат.

Сама не знаех защо му се доверявах. Поради някаква причина изглежда думите ми го зарадваха.

— Изумително, наистина изумително. Откога имаш тази дарба?

— Винаги съм я имала.

— Очарователно! — Господин Джордж се огледа. — Моля те кажи ми, кой друг освен нас седи тук и подслушва?

— Сами сме. — Нямаше как да не се засмея, видях разочарованото му изражение.

— О, пък аз можех да се закълна, че между тези дебели стени гъмжи от призраци. И по-специално в тази стая. — Той отпи глътка чай от чашата си. — Искаш ли сладкиш? С парченца портокал.

— Да, с удоволствие.

Не зная дали се дължеше на споменаването на сладкиша, но неприятното чувството в стомаха ми се завърна. Затаих дъх.

Чувството на виене на свят се засили. Господин Джордж се изправи и зарови в един от шкафовете. Бая щеше да се изуми, когато се обърнеше и се окажеше, че просто съм изчезнала. Може би беше по-добре да го предупредя, възможно бе да има слабо сърце.

— Господин Джордж?

— Сега отново е твой ред Гуендолин. — Той подреди старателно сладкишите в една чиния, почти както го правеше господин Бърнард. — И мисля, че дори знам отговора на следващия ти въпрос.

Съсредоточих се върху усещанията си, но виенето на свят отслабна. Добре, фалшива тревога.

— Ако приемем, че отида във време, когато тази сграда още не е съществувала. Тогава под земята ли ще се озова и ще се задуша ли?