Игра на богове
- Автор: Бейшир Норма
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-430-8
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Игра на богове». Краткое содержание книги:
Мередит премисли бързо.
— Кога искаш да започна? — попита тя.
— Още днес. От този момент.
Лозана, Швейцария
Отвън клиниката в Лозана изобщо не загатваше, че е болница, при това най-добрият психиатричен институт в цяла Европа. На пръв поглед приличаше на луксозен хотел. Намираше се сред хектари безупречно поддържани морави, а висока стена ограждаше целия терен. На единствения вход тежки порти от ковано желязо се отваряха към дълга, опасана с дървета алея, която водеше до главната сграда — огромен замък от седемнадесети век. Вътре стаите представляваха елегантни апартаменти и осигуряваха на обитателите пълно уединение. Охраната на клиниката беше засилена, защото сред пациентите често имаше знаменитости от света на политиката, шоу бизнеса, световния светски елит, изкуствата и — още по-често — съпругите или децата на тези видни личности. Медицинският състав включваше водещи психиатри и психоаналитици от целия континент. Клиниката предлагаше на пациентите и семействата им най-доброто, което можеше да се получи срещу пари.
Работещите тук — от медицинските сестри и санитарите до поддържащия персонал — се гордееха с умението си да проявяват дискретност не по-малко от първокласните грижи, които полагаха. От време на време ги преследваха журналисти или фотографи с надеждата да се доберат до някой пациент, но те винаги отказваха, независимо колко пари им предлагаха. Обещанията за богатство не ги впечатляваха, както и лицата на пациентите им — често пъти прочути хора.
— Иска ми се да можех да ви дам надежда, мосю, но би било жестоко от моя страна — обясни доктор Анри Гудрон, главен лекар в клиниката. — В случаи като този травмата е толкова голяма, че съзнанието не е в състояние да се справи с нея. Когато не успява да я приеме, то се затваря — нещо като защитен механизъм.
Том Райън свъси вежди.
— Искате да ми кажете, че няма никаква надежда? Нито сега, нито някога?
— Не ви казвам нищо различно от онова, което многократно съм ви повтарял — уточни доктор Гудрон тихо. — Двадесет и шест години, мосю, са доста време. Колкото по-дълго е откъсната от действителността…
Той сви рамене безпомощно. Том Райън запали цигара.
— Всъщност смятате, че никога няма да излезе от това състояние, така ли?
— О, мосю, винаги има шанс — парира го Гудрон бързо. — Но в случая с мадам той е нищожно малък. Почти несъществуващ. Толкова е малка вероятността…
— Разбирам — промълви Райън.
— Както съм споменавал и друг път, според мен е загуба на време и пари да я посещавате всеки месец, както правите през всичките тези години. Тя не ви разпознава. Дори не знае, че сте при нея.
— Но аз знам — отвърна Райън.
Доктор Гудрон си пое дълбоко въздух.
— Е, щом душата ви се успокоява, когато я виждате, правете го, мосю — промълви той бавно. — Но за мадам то няма да допринесе с нищо.
— Мога ли да отида при нея сега? — попита Райън нетърпеливо.
Доктор Гудрон кимна.
— Разбира се.
Двамата мъже се изправиха и излязоха от кабинета на психиатъра. Минаха мълчаливо по пустите коридори на клиниката и се изкачиха по широко резбовано стълбище до втория етаж. Лекарят отвори една врата и даде път на Том Райън. Влизайки в стаята, Райън я видя в голямото, тапицирано с кадифе кресло до прозореца. Красивото й лице се къпеше в меката топлина на следобедното слънце. Изглеждаше невероятно: през последните десетилетия се беше променила съвсем малко. Продължаваше да е красива както някога, преди това да й се случи, преди животът им да се превърне в истински ад. Годините не бяха оставили следи по лицето й. Гъстата й тъмна коса бе все така бляскава и добре поддържана, както винаги. Сякаш времето в тази стая бе спряло. Коленичи до стола и пое ръката й. Както всеки път, тя продължи да гледа безизразно напред — нито премигна, нито подсказа с нещо, че е доловила присъствието му.
— Здравей, Лиз.
Полетът от Лозана до Ню Йорк продължи тринадесет часа. По средата на океана боингът попадна в турбуленция, но пилотът веднага се обади по радиоуредбата и успокои пътниците, че няма нищо тревожно. Том Райън никак не се бе притеснил. В този момент нищо не би го направило по-щастлив от падането на самолета в океана или избухването му във въздуха — така животът му щеше да свърши светкавично. Мъртъв съм вече четвърт век, помисли си той поразен. Просто още не са ме погребали.