Аутсайдерът

— Давай, Копеле такова! Давай, Копеле такова!

Всички кучета гонят нелепия заек7 по пистата, а тълпата е като избягал затворник.

Бяга.

Надява се.

Знае, че светът го настига. Вкопчва се.

Държи се със зъби и нокти за този миг на свобода, толкова тъжен, че трябва да се спотаи. Това е само илюзия за нещо истинско там, където иначе няма нищо. Крещи.

— Давай, Гадняр!

— Давай, Никаква аванта!

Руб и ченгето крещят:

— Давай, Копеле такова! Давай, Копеле такова!

Гледаме как плъхът изпреварва от външната страна на пистата, излиза пръв и после губи ритъм, за да остане четвърти.

— Копеле такова! — намръщва се Руб и това не е името на кучето, което прави всичко по силите си да си върне позицията.

И го прави.

Добре тича нашето копеле.

Излиза второ, което кара Руб да погледне билета ни и да попита ченгето:

— На комбинация ли заложи, или всичко накуп?

По вида му разбираме, че е второто. Всичко или нищо.

— Май прецака работата, а, приятел? — смее се Руб и плясва ченгето по гърба.

— Да — съгласява се ченгето.

Вече не е лъскач, а просто човек, забравил за света наоколо, докато няколко кучета тичат по пистата. Казва се Гари, малко педалско име, но на кого му пука?

Сбогуваме се и аз за последен път си мечтая за Кейси полицайката и я сравнявам с другите въображаеми жени в похотливата си младежка душа.

Мисля за нея по целия път към дома, където ни чака обичайната съботна вечер.