Аз умрях вчера

— Много ли бяхте разстроен?

— Ами как да ви кажа… И да, и не. Вече споменах, че основната ми цел бе постигната — рекламата за новия филм прозвуча, и то нееднократно. А че ми се подиграха публично и ме окаляха, уверявам ви — свикнал съм с това. Прекрасно съм трениран за тези неща. През целия си живот съм се унижавал. При съветската власт се унижавах пред Държавния комитет за кино и пред ръководството на «Мосфилм», за да вземат някой мой сценарий. Сега, при недоразвития капитализъм, се унижавам пред спонсори, правя чупки в кръста, подмазвам се, докато ги убеждавам, че филмът, който искам да направя, ще стане много хубав и те ще могат да си върнат парите. Аз, Анастасия Павловна, не се притеснявам, че ще се унижа, ако знам, че ще имам полза от това. Така че в този смисъл нямам претенции към програмата.

— И все пак нещо ви е засегнало.

— Да. Засегна ме фактът, че нищо не разбрах. Защо Уланов ме изтъпани в предаване на живо, щом то не е било готово? Защо ме очерни, след като Оксана ме уверяваше, че той се държи съвсем коректно и доброжелателно? Излъгала ли ме е? И пак възниква същият въпрос: защо?

Настя разбра, че напразно си е загубила времето с кинопродуцента. Тя бе смятала, че Дороган се е срещал с Уланов поне два пъти и ще може да й разкаже какъв е бил той преди нещастието, станало с колегите му, и какъв е станал след това. Оказа се, че образ «в развитие» не се получава. Срещата на Дороган с Уланов е била една-единствена и от него разбра същото, което тя и без това бе видяла със собствените си очи.

— Благодаря ви, Всеволод Семьонович.

Изправи се, за да си тръгне, но Дороган я помоли с жест да остане.

— А сега, Анастасия Павловна, ще ви разкрия една малка тайна. Ще ми позволите ли?

— Ще ви позволя — кимна Настя, отвори пакета и си взе нова цигара.

Не й се тръгваше оттук. Беше й хубаво в този просторен, не много подреден, но удивително уютен хол, макар че винаги се бе чувствала спокойна само в две помещения: в собствената си гарсониера и в кабинетчето си на «Петровка». Дори гръмогласният суетлив домакин не я дразнеше. А обикновено тя моментално се уморяваше от силните звуци и не можеше да понася сновящи пред очите й хора. Да, все пак тук й харесваше.

— Как мислите, откъде знам, че обичате кафе и го пиете непрекъснато?

— Ами отгатнали сте. Нали това ми казахте. Да не би да излъгахте? — усмихна се тя.

— Че как иначе! Продуцент, който никога не лъже, не е продуцент, а режисьор. Режисьорът трябва да бъде правдив, защото е творец, който предава своите мисли и чувства на зрителя. Ако не е правдив, няма да му повярват. А продуцентът трябва да лъже под път и над път, инак нито ще намери пари за филм, нито после ще спечели нещо. Е, знайте, Анастасия Павловна, че аз съм ви виждал преди година и половина. В «Сириус», когато убиха Алина Вазнис. Седяхте в кабинета на службата за сигурност и пиехте кафе. Седяхте дълго. Надникнех ли в кабинета, всеки път вие държахте в ръцете си димяща чашка, от което си направих извода, че кафето в нея не е предишното, отдавна изстинало, а прясно. И в пепелника пред вас постоянно имаше запалена цигара. Така че, както виждате, тук няма никакво шарлатанство.