Клубът на мъртвите

— Добре е, благодаря — сковано отвърна Алсид. — Съжаляваме, че станахме причина за това недоразумение.

— Вината не е ваша — любезно каза вампирът. — Понякога се налага мъжът да остави за малко дамата си сама, а дамите не могат да носят отговорност за невъзпитаното поведение на глупаците — Еджингтън на практика се поклони на мен. Нямах представа какво трябва да направя в отговор, затова кимнах още веднъж; стори ми се най-сигурно. — Ти си като роза, разцъфнала в буренясала градина, скъпа моя.

А ти дрънкаш големи глупости.

— Благодаря, господин Еджингтън — отвърнах аз и сведох поглед надолу, за да прикрия скептичното си излъчване. Дали не трябваше да го наричам „Ваше височество“? — Алсид, боя се, че трябва да се прибирам — казах аз, опитвайки се да звуча като една нежна, кротка и уплашена девойка. Изобщо не беше трудно.

— Разбира се, скъпа — веднага отвърна той. — Изчакай само да взема шала и чантичката ти — и той незабавно се отправи към нашата маса, бог да го благослови.

— Госпожице Стакхаус, бихме искали да ви видим тук и утре вечер — каза Ръсел Еджингтън. Човекът, който го придружаваше, стоеше зад него, положил ръце на раменете му. Дребният вампир се протегна и потупа едната от тези две длани. — Не искаме да се окажете прогонена от един невъзпитан индивид.

— Благодаря, ще обсъдя това с Алсид — отвърнах аз, без да издавам нито йота от ентусиазма си. Стараех се да изглеждам подвластна на Алсид, но не и съвсем безхарактерна. Слабите хора не оцеляват дълго в обкръжението на вампирите. Ръсел Еджингтън вярваше, че създава у околните представата за старомоден южняшки джентълмен, и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да му играя по свирката и да подхранвам този негов имидж.

Алсид се върна с мрачно изражение на лицето.

— Опасявам се, че шалът ти е претърпял злополука — каза той и аз осъзнах, че е много ядосан. — Деби, предполагам.

По средата на красивия ми копринен шал имаше прогорена огромна дупка. Опитах се да остана спокойна, но не успях. Очите ми се напълниха със сълзи, но не само заради шала, предполагам. Това просто преля чашата.

Еджингтън, разбира се, попиваше всяка дума от разговора ни.

— По-добре шалът, отколкото аз — казах и неубедително свих рамене. С усилие на волята успях да повдигна ъгълчетата на устните си. Поне чантичката ми изглеждаше непокътната, макар че в нея нямаше нищо друго, освен пудра и червило, както и малко пари, с които щях да платя вечерята си. За мое огромно изумление, Алсид свали сакото си понечи да ме наметне. Започнах да протестирам, но изражението на лицето му ясно показваше, че се хабя излишно.

— Лека нощ, госпожице Стакхаус — каза вампирът. — Ерво, ще се видим утре вечер, нали? По работа ли си в Джаксън?

— Да — любезно отвърна Алсид. — Радвам се, че си поговорихме, Ръсел.