Наричайте ме Скарлет

Напускайки „Фигаро“, Бенедикт не стъпваше по земята, а хвърчеше. Беше неизказано щастлива и за да не прекъсне еуфорията, взе такси. Пътуването до авеню „Рап“ с автобуса щеше да посмачка сладостния ореол, който плуваше над главата й. Посетих редакцията на прочут вестник, видях парижки журналист и той ми каза, че не е невъзможно да… че може би… Защото съм се задействала достатъчно рано… имала съм голям шанс да… На авеню „Рап“ отиде директно в стаята на Жюлиет и се отпусна на леглото сред разхвърляните копия на лекции. Жюлиет ги бутна настрани, щастлива, че й се отваря възможност да остави за кратко „правата на риболовните кораби в международни води“.

— Е, какво стана?

— Ами… Смятам, че направих добро впечатление. Имам големи шансове.

— Разказвай, разказвай — умоляваше я Жюлиет.

Бенедикт заразказва: огромното фоайе на партера, портиерът с обувки с плъстени подметки, чакането в огромния фотьойл, притеснението, гризането на кожичките, „не си махнах ръкавиците по време на срещата“, влизането в залата и разговорът.

— А той? Емил Буше? Как изглежда?

— Това е най-неинтересната част. Нищо особено, слабоват, къдрокос, с орлов нос, големи квадратни очила, тънки устни. Не беше облечен елегантно, носеше издължена яка с остри краища. На около трийсет. Обича да се хвали. Особено накрая, докато ми показваше вестника, но очевидно отлично си познава работата.

— Пфу — тръсна глава разочарована Жюлиет.

— Помисли малко, не мога да имам всичко накуп, и любов, и бачкане. Предпочитам да получа стажа, а за другото има време, не бързам.

Жюлиет й завидя.

— Все пак щеше да е по-хубаво, ако приличаше на Уорън Бийти, да кажем.

— Наивното ми пиленце — разсмя се Бенедикт и за миг си представи Емил Буше с потника на Клайд в онази сцена от филма как събаря Бони на леглото, пуснал автомата на земята. — Ти искаш всичко накуп! Какво ще правиш довечера?

— Ами нали щяхме да ходим двете на кино, забрави ли?

— Не, но има промени в програмата.

Жюлиет почувства как сърцето й се свива. Бенедикт й беше обещала да гледат филма на Клод Соте „Нещата от живота“. Жюлиет не обичаше да ходи сама на кино. Винаги изникваше някой тип, който да се отърка в теб уж случайно. Беше се насилила да изгълта шест страници от лекциите, само защото предвкусваше насладата от филма, топящото се ледено ескимо и компанията на Бенедикт.