Опарени

13.

Хората, които пътуват в стъклени лодки, не бива да хвърлят камъни

— Добре дошли в Пуерто Рико! — прогърмя гласът на Джереми през усилвателите във вторник сутринта. Той го произнесе с превзет испански акцент, натъртвайки на „р“-то.

Емили гледаше децата, които махаха с шалове на хората на брега. От тонколоните се разля акустична успокояваща версия на „Over the Rainbow“ и всички изстенаха. Същата песен беше пусната и когато се отдалечиха от Нюарк, после на следващата сутрин в морето, после за да ги призоват за вечеря предишната вечер. Вече започваше да им досажда.

Тя седна на една пейка и вдъхна влажния въздух. Джордан й беше оставила бележа на нощното шкафче, че отива да си вземе кафе и че по-късно ще се видят. Когато телефонът й иззвъня, тя очакваше да види името на Джордан, но вместо това беше Хана.

— Спенсър и Ариа също са във връзка — каза Хана щом Емили отговори. — Помотах се с Наоми. Тя като че ли не знае, че сме замесени в инцидента с Мадисън — но някой друг знае. Изпрати ми още едно съобщение.

— Разбра ли дали Мадисън е умряла? — попита Емили и сърцето й замря в гърдите. „Моля те, моля те кажи, че не е“, помисли си тя. Ако още някой беше умрял заради нея, не знаеше как ще продължи да живее. Но дори само мисълта, че Мадисън може би не беше просто припаднала от алкохола, както смятаха досега, направо я смазваше. Как можа да избяга, да остави едно ранено невинно момиче само? Емили не спираше да си представя как полицията й чете обвиненията, израза на лицата на родителите си. Майка й сигурно щеше да се облегне на баща й — и това щеше да е поредната смърт, за която беше виновна Емили.