Индигова магия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-048-5
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Индигова магия». Краткое содержание книги:
След един забранен, но сладостен миг, разтърсил Сидни до дъното на душата й, в нея се противопоставят желанието да остане вярна на принципите, с които е възпитана, и чувствата, които се зараждат в сърцето й.
И тогава среща чаровния бунтар Маркъс Финч — бивш алхимик, извършил нещо непростимо. Той е избягал от организацията на алхимиците и се укрива от тях. На път да разбули тайните, които алхимиците крият от Сидни, Маркъс упорито я подтиква да се разбунтува срещу хората, с чиито възгледи е отраснала, но разчупването на тези окови се оказва много по-трудно, отколкото тя си е представяла.
Водена от нормите, които са й били втълпявани години наред от алхимиците, Сидни се бори срещу древната, тайнствена магия, която е вкоренена дълбоко в същността й. Докато двамата с Ейдриън се опитват да открият злата вещица, която изпива силите на млади момичета с магически способности, Сидни осъзнава, че единственият начин самата тя да не се окаже следващата жертва, е да се довери на магията в кръвта си…
Не беше трудно да открия старата катедрала „Санта Барбара“. Беше известна историческа забележителност и лесно се забелязваше. Постройката, разположена на голяма площ, беше съвсем същата както във видението ми, само дето бе обляна от светлината на късното следобедно слънце, а не потънала в здрач. Спрях отстрани на шосето в жилищния квартал и се загледах с възхита в красивото творение от хоросан и теракота. Искаше ми се да разполагам с време, за да разгледам този архитектурен шедьовър, но както често се случваше, личните ми желания трябваше да отстъпят пред по-голямата цел.
Следваше по-трудната част — да разбера къде можеше да се намира студиото, което бях видяла. Гледката в квартала, където бях паркирала, приличаше на онази, появила се в магическото ми видение. Ъгълът не беше съвсем същия, а и на тази улица имаше само къщи. Бях почти сигурна, че студиото, което бях видяла, се намира в жилищен блок. Без да изпускам от поглед катедралата, изминах с колата още няколко пресечки и открих това, което търсех: комплекс от няколко жилищни блока.
Единият изглеждаше прекалено хубав, за да се помещават в него апартаменти като този, който бях видяла. Студиото изглеждаше доста запуснато и почти голо. Другите две сгради на улицата ми приличаха на по-вероятни кандидати. Приближих до всяка една и обиколих пешком наоколо, опитвайки се да си представя какъв би могъл да е ъгълът, когато се гледа от по-висок прозорец. Искаше ми се във видението си да бях успяла да погледна надолу към паркинга. Това щеше да ми даде по-ясна представа за етажа. След доста размисъл стигнах до заключението, че студиото трябва да се е намирало на третия или четвъртия етаж. Тъй като едната от сградите беше само на два етажа, оставаше другата като възможност.
Когато пристъпих в сградата, мислено се поздравих, задето бях пъхнала в чантата си шишенце с гел за дезинфекция на ръцете. Коридорите изглеждаха така, сякаш не бяха метени от година. Стените бяха мръсни, боята им бе напукана и се лющеше. По пода бяха разпилени всякакви отпадъци. В ъглите висяха паяжини и аз се помолих паяците да са единствените пълзящи гадини. Ако зърнех хлебарка, навярно щях да побягна. В сградата нямаше портиер, когото да попитам, затова махнах на една жена на средна възраст, която излизаше от сградата. Тя се спря и ме изгледа предпазливо.
— Здравейте — поздравих, като се надявах да не изглеждам заплашително. — Опитвам се да открия един приятел, но не зная точно в кой апартамент живее. Може би го познавате? Казва се Маркъс. Има синя татуировка върху лицето си. — Като видях безучастната й физиономия, повторих въпроса си на испански. По лицето й се мярна израз на разбиране, но когато чу целия ми въпрос, единственият й отговор бе кратко поклащане на главата. Дори нямах време да й покажа снимката на Маркъс.
Прекарах следващия половин час, опитвайки се да изкопча информация всеки път щом зърнех някой от обитателите да влиза или излиза. Този път останах отвън, предпочитайки да съм на ярко осветено и открито публично място, отколкото в мръсната и неприятна сграда. Някои от хората, с които разговарях, бяха доста лаконични и почти не ми обърнаха внимание, а двамина ме изгледаха по начин, който определено не ми се понрави. Тъкмо реших да се откажа, когато едно малко момче се приближи към мен. Изглеждаше около десетина годишно и си играеше на паркинга.
— Аз познавам този, когото търсиш — осведоми ме то на английски. — Но не се казва Маркъс, а Дейв.
Имайки предвид колко бе трудно да го открия, не бях съвсем изненадана, че използва друго име.
— Сигурен ли си? — попитах момчето. Показах му снимката. — Това ли е мъжът?
То кимна енергично.
— Същият е. Много е тих. Мама казва, че навярно не му е чиста работата.
Супер, няма що. Точно от това имах нужда.
— Знаеш ли къде живее?
Момчето посочи нагоре.
— Най-горе. В 407.
Благодарих му, влязох отново вътре и поех към четвъртия етаж по стълбите, които скърцаха на всяка стъпка. Апартаментът се намираше почти в края на коридора, близо до онзи, откъдето гърмеше отвратителна музика. Почуках на 407 и не получих отговор. Не бях сигурна дали обитателят му ме е чул, затова почуках още веднъж, този път по-силно, но резултатът беше същият.