Само една тайна
- Автор: Арнщед Симона
- Серия: Само една нощ #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Само една тайна». Краткое содержание книги:
– Изабел Сьоренсен, нали?
– Да.
– Настанена сте тук. Нарича се „Кралската стая“, тъй като няколко шведски кралици са спали тук. Закуската се сервира между седем и десет в трапезарията на първия етаж.
– Ама… – заекна Изабел, но жената вече се беше отдалечила.
Изабел пристъпи в стаята. Големи ориенталски килими в пастелни цветове заглушаваха стъпките ù. Огромното легло с балдахин насред стаята беше покрито с червени и розови платове, тапетите сякаш бяха боядисани с чисто злато. Навсякъде бяха поставени вази с рози, а бризът през открехнатия прозорец леко поклащаше бродираните завеси. „Разкошна“ беше слаба дума за тази стая.
След като се настани набързо, Изабел слезе по стръмната вита стълба. Всяко стъпало беше излъскано в средата, явно през вековете хиляди крака са минавали по същия път като нея. Навън, на застлания с камъни двор, гъмжеше от народ, затова тя отиде да се разходи отвъд рова, спря за малко, за да надзърне в него, и после видя Лейла да приближава, хваната под ръка с някакъв възрастен мъж. Лейла, както обикновено, беше облечена в черно. Мъжът носеше виненочервен костюм с шарена жилетка и ярка вратовръзка.
– Изабел! Нека ти представя нашия домакин – извика Лейла.
– Евгений Толстой. Виждали сме се преди – усмихна се той, след като се ръкуваха.
Острият му поглед се плъзна по лицето ù.
– Простете, не си спомням – отвърна тя, понеже ù се струваше познат, но не можеше да се сети откъде.
В този момент обаче надойдоха още хора и вниманието на Евгений се отклони, преди да успее да отговори.
Лейла го пусна и тръгна с Изабел.
– Ела – подкани я, – искам да видя изложбата, преди да е станало твърде наблъскано.
Излязоха на зелената трева, където вече се бяха събрали много хора. Изабел различи между дърветата езеро с лебеди и патици. Иззад полюшващ се плат хора разглеждаха картините, които висяха на тънки стоманени жици, все едно се рееха безтегловно във въздуха. Сюрреалистични картини, невероятно красиви.
– Евгений колекционира произведения на изкуството цял живот. Казва, че това момче е гений – каза Лейла, впила поглед в картина на огромна птица, чиито криле се разклоняваха като клони на дърво. „Идентичност и аутсайдерство“, помисли си Изабел. – Бил само на осемнайсет. Избягал от Русия. Какви работи само правят с хората в онази страна! Евгений, естествено, особено се грижи за хомосексуалистите. И за всички други, които не се вписват в рамките на нормалното.
– Евгений гей ли е? – поинтересува се Изабел. Двамата с Лейла изглеждаха доста закачливи. – Мислех, че вие двамата…
Лейла сви рамене.
– Познаваме се отдавна. Той е ренесансова личност и с него имаме специална връзка. Играем табла, когато намерим време. Обсъждаме история и политика. Той е роднина на старото руско царско семейство. Моите родители пък са имали роднини, близки до персийския трон. Ние, старите аристократи, имаме много общо помежду си.
– Табла, казваш?
– Всъщност това е персийска игра. Най-старата в света. Него много го бива.
– После ще си поговорим – погледна Изабел часовника. – Искам да разгледам замъка. Ти идваш ли?
– Естествено. Навъртат се и много репортери. Това е един от най-старите частни замъци в Швеция и никога досега не е отварял врати, така че журналистите са любопитни. Трябва да се погрижим „Медпакс“ да си направи голяма реклама.
– Идеално е да ни видят в подобна компания. Уредила си го чудесно, Лейла.
– Стаята ти хубава ли е?
– Не бях виждала нещо подобно. Чак помислих, че са се объркали.
– Надали. Ти си важен гост.
– Нима?
– Ами не разбираш ли, че… – започна Лейла, но я прекъсна някакъв журналист, който явно я познаваше. – Ще те настигна – подвикна тя и се обърна към журналиста.
Изабел първо отиде да разгледа залата, където щяха да се четат лекциите. Ръкува се с няколко други лектори, поздрави познат професор от „Каролинска Инститютет“, с когото беше разговаряла много пъти и който щеше да открие събитието с първата лекция. Тя дълбоко го уважаваше, а той все се мъчеше да я привлече да отиде да работи за него. След като се разделиха, разгледа с ококорени очи помещението, в което щяха да разговарят. Беше не по-малко разкошно от нейната стая. Златоткани гоблени, антикварни мебели и редици столове, тапицирани със синьо кадифе. Лесно можеше да си представи насядали по столовете благородни дами в кринолини, шепнещи си иззад ветрилата.
Изабел извади записките си, реши да прегледа речта си още един път. Радваше се, че дойде, радваше се, че може да се съсредоточи върху нещо друго. Точно от това се нуждаеше, за да остави мислите за Александър където им е мястото – в миналото.