Дъщерите на Рим

Марсела поднесе чашата си към устните и този път не просто отпи, а я пресуши до дъно.

— Вълнуващо ли е, скъпа моя, усещането, че си допринесла за смяната на императора?

— Да — отвърна тя възможно най-небрежно. — Изключително вълнуващо.

— Харесвам жени, които говорят каквото мислят! И, както виждаш, скъпа, наистина съм ти длъжник. Какво ще поискаш?

— Пост в града за съпруга ми Луций Елий Ламия — отвърна бързо Марсела, отърсила се от моментната парализа.

— Само това? — изкриви лице Отон. — Надявах се да измислиш нещо по-интересно. Какъв пост?

— Какъвто и да е. Стига да остане в Рим.

— Толкова ли си привързана към него? — изви скептично вежди императорът.

В същия момент безучастната актриса от Театъра на Марцелус стана и каза на грейналия от щастие Квинт Нумерий, че ще издекламира лично последната част от трактата му.

— Луций не ме интересува ни най-малко — отговори откровено Марсела. — Но ми дотегна да живея при снаха ми. Назначи го да изгребва конски тор от императорските конюшни, ако щеш, стига да си намери къща. Трябва да се преместя, иначе ще убия съпругата на Гай.

Отон избухна отново в смях, привличайки ревностните погледи на придворните си, винаги нащрек да му угодят.

— Има по-лесни начини за бягство от досадни снахи. Да не говорим за отегчителни съпрузи.

Марсела го погледна. Той се беше облакътил нехайно върху облегалката на стола с небрежно поразрошени къдрици, а ръката му досягаше леко нейната.

— Например?

— Лесно ще ти намеря нов съпруг.

— Стига да ми осигури собствен дом, сегашният ме устройва напълно.

Луций поне й позволяваше да води свой живот — по-добре от някой непознат, който очаква божествена домакиня или неуморна организаторка на увеселения.

— А дали ще склони да те сподели? — Отон прокара показалец по бузата на Марсела към извивката на врата й. — Нерон те ценеше високо, а каквото и да се говори за него, той притежаваше изтънчен вкус. Веднъж хвърли око на съпругата ми и цял Рим знае, че това не свърши добре, но не мога да го виня, че я хареса. Ти също си прекрасна, скъпа моя. Държа да отбележа, че колкото и да се възхищавам от острия ти ум, гърдите ти са способни да разбунят цели легиони.

Марсела се усмихна, но се отдръпна.

— Вече изиграх ролята си на императорска прищявка, цезаре. Не ми допадна.

Лекцията приключи, домакинът им стоеше самодоволен и усмихнат сред обръч подпийнали доброжелатели, които не бяха чули и дума от изложението му.

— Не съди по пурпурната мантия, скъпа — Отон прокара два пръста по китката й, предизвиквайки нескрита ярост у Домициан на задния ред. — Съди по човека под нея.

— Един император ми стига.

— Може би някой ден ще успея да променя мнението ти. — Императорът отдръпна ръка от китката й и се изправи с добронамерено кимване. — Беше ми приятно да си поговоря с теб, уважаема Марсела.