Синът на вдовицата
- Автор: Алтънйелеклиоглу Джейхан
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Сиела“
- ISBN: 978-954-28-1557-0
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Синът на вдовицата». Краткое содержание книги:
Екшън, интриги, мистерии и любов се преплитат в спиращо дъха приключение!
Политик, който държи в ръцете си съдбините на страната.
Историк, разгадаващ хилядолетна тайна.
Обикновен човек, убит от най-добрия си приятел.
Загадъчно погребение в Тешвикийе.
Любов в Малта…
Изпълнено с тайни приключение от Истанбул до София, от Лондон до Йерусалим.
Скорпион, който не пропуска целта.
— Убиецът беше ли вътре, като пристигнахте?
Сарп Кая поне четири пъти беше казал това.
— Нали ви казах.
— Кажете ми още веднъж. От повторение глава не боли. Дори има полза. Обикновено си спомняш нещо пропуснато.
— Разказах ви всичко, което си спомням — отегчено отговори Сарп. — Да, беше вътре. Чух дишането му. Отидох по посока на звука. Но не открих никого. Само прозорецът беше отворен.
— Смятате, че е избягал оттам.
— Не смятам, а съм сигурен, господин полицай.
— Комисар! — поправката този път беше направена с по-рязък от предишния тон. — Защо ли не е избягал през задния вход, откъдето е влязъл?
Идиот, каза си Сарп. Този или беше глупак, или се опитваше да го изкара от равновесие, за да издаде нещо.
— Нямаше как, комисар. Аз бях там — процеди.
— И сега ми казвате, че убиецът, който с един замах е прерязал гърлото на вашия приятел, висок един и деветдесет и предполагам, тежащ деветдесет кила, се е уплашил от вас и е побягнал?
— Да, така мисля. Така трябва да е.
— Значи, щом е усетил присъствието ви, се е отказал да търси каквото и да е било там и е избягал през прозореца. Така ли мислите?
Сарп се опитваше да се успокои, но комисарят сякаш беше решен да не му даде тази възможност. Въпреки че знаеше колко ненавижда произнасянето на званието му, Сарп натърти:
— Господин полицай, да не се опитвате да намекнете нещо?
Чудно. Очакванията му не се сбъднаха. Полицаят не го поправи на комисар.
— Нее — вдигна рамене. — Опитвам се само да подредя мислите си и да вляза в главата на убиеца. Убийците обикновено не постъпват така, както разказвате.
— Така ли? Не знам, понеже не съм убиец. А как постъпват тогава?
— Когато ликвидира жертвата, убиецът се успокоява. Всичките му сетива се отпускат. Чувства се в безопасност. И ако точно тогава разбере, че не е така, става още по-опасен. Преминава към действие този път не за да убие, а да се защити. Предпочита да убие, вместо да избяга.
Сарп се изненада.
— Значи можеше да ме убие?
Комисарят се вгледа в очите му.
— Можеше — прошепна. — На негово място аз бих го направил — и лицето му се изкриви в гримаса. — Късметлия сте, докторе. Сега тук можеше да лежи и вашият труп.
Сарп Кая навъсено погледна в питащите му очи.
— Имате много странно чувство за хумор, господин полицай.
Настъпи моментно мълчание.
— Обзалагам се, докторе, че накрая ще свикнете да ме наричате комисар.
Долният му клепач потрепна. Когато се ядосаше, по лицето му започваха тикове.
— Последен въпрос. Засега. Защо влязохте през задния вход?
Беше запазил най-опасният въпрос за накрая. Сарп разбираше значението на отговора.
— Не зная. Бях развълнуван. И може би уплашен.
— Сигурно сте бил уплашен — погледна го полицаят в очите. — Уплашили сте се да не ви забележи охраната на комплекса. Не са ви видели да влизате.
Беше го притиснал в ъгъла. Най-добре нападай, помисли си.
— Какво очаквахте да направя? — тонът му беше по-рязък от желаното. Не беше разумно толкова да притиска полицая. Ако той пожелаеше, можеше да го отведе. После върви да гониш Михаля. Но повече не можеше да се сдържа. Понижи малко глас.
— Приятелят ми каза: Идвай бързо, има някой вкъщи — продължи. — Куп въпроси биха се задали на посетител в четири сутринта. Не исках да губя време. Вие какво бихте направили на мое място? Дали щяхте да позвъните на вратата след дълга беседа с охраната? Простете, но тогава мислех единствено как да помогна на Корай. Незабавно. Жалко, че закъснях.
Комисарят го изгледа продължително.
— Изглежда е точно така — каза накрая. — Толкова засега, докторе.
Сарп се зарадва. Вероятно това забеляза и полицаят, който не сваляше очи от него. Правиш грешки, укори се.
— Мога ли да си вървя?
— Не.
Какво? Какво означаваше това? Тъкмо си мислеше, че е свършило…
— Арестуван ли съм?
Колко писклив беше гласът му. Съвземи се, рече си. Държиш се като виновен. Стегни се.
Комисарят го изгледа намръщено.
— Това ли трябва да направя? — попита с метални нотки в гласа.
В този момент Сарп Кая си помисли: „Този се отвращава от мен. Дори не се преструва. Гледа ме, сякаш казва: И за най-дребното бих го сторил.“
— Малко трябва да изчакате. Прокурорът е на път. Може и той да има въпроси.
— Имам куп работа. Трябва да кажа на сестрата на Корай. Не знам как да го направя…
— Не се безпокойте. Ние вече го направихме.